Читать «Шепотът на мъртвите» онлайн - страница 125
Саймън Бекет
— Да, сигурно си прав — каза той, после добави сериозно: — Виж, Дейвид, никой няма да те упрекне, ако решиш да се откажеш. Този проблем не е твой.
Знам, че ми мислеше доброто, но думите му ми подействаха като плесница.
— Все пак мисля, че вече е и мой.
Пол кимна, погледна часовника си и се намръщи.
— Извинявай, трябва да тръгвам. Имам още един проклет факултетен съвет. След ден-два нещата ще се поуспокоят, но сега се налага да съм на две места едновременно.
Вратата на залата се затвори зад него и усетих как тишината започва да ме потиска. Загледах се в почти напълно възстановения скелет, който лежеше на масата, и отново се сетих за Том.
Отърсих се от мислите си и се залових за работа.
Останах в моргата до по-късно, отколкото възнамерявах, отчасти за да наваксам загубеното време, но и защото никак не ми се искаше да прекарам вечерта сам в хотелската си стая. Докато работех, съзнанието ми беше заето и така успявах да не мисля за смъртта на Том.
Но това не бе единственото, което ме тревожеше. Откакто Пол си тръгна, се чувствах все по-потиснат. Сетивата ми бяха странно изострени. Освен типичната за моргата миризма на химикали усещах и някаква друга, органична, която силно ми напомняше на месарски тезгях. Белите плочки и металните повърхности блестяха на студената светлина на лампите. Но най-силно ме потискаше тишината. Долавях далечното бръмчене на някакъв генератор, в една от залите капеше вода от крана. Но освен тези шумове не се чуваше абсолютно нищо. Обикновено дори не забелязвах тишината, а сега тя ме обгръщаше отвсякъде.
Разбира се, много добре съзнавах какъв е проблемът. Преди Пол да го спомене, и през ум не ми беше минало, че Йорк може да се насочи към някой друг от разследването. Бях загрижен единствено за Том, а дори и след случилото се с Ървинг продължавах сляпо да вярвам, че никой друг не е застрашен. Беше прекалено наивно да мисля, че след смъртта на Том Йорк ще спре.
Просто щеше да смени мишената.
До този момент Пол не бе взел активно участие в разследването, но имаше и други, които биха задоволили амбициите на Йорк да похити някоя известна личност. Нямах толкова високо самочувствие, че да се смятам за възможна жертва. Въпреки това за пръв път от доста време усетих, че поставям ръка върху стомаха си и опипвам белега под дрехите си.
Когато приключих, минаваше десет. Костите на Ноа Харпър не ми разкриха нищо интересно, но аз и без това не очаквах да изскочи друго. Счупеният шиен прешлен говореше достатъчно. Преоблякох се и тръгнах по главния коридор на моргата. Имах чувството, че съм съвсем сам в сградата. От Кайл нямаше и следа, но пък смяната му бе свършила преди доста време. Една от неоновите лампи не светеше и в коридора бе полутъмно. Видях, че под вратата на един кабинет се процежда светлина. Точно минавах покрай нея, когато отвътре се чу глас:
— Кой е там?
Веднага разпознах сърдития, подобен на лай говор. Знаех, че ще е най-добре просто да отмина. Каквото и да кажех, нищо нямаше да се промени, нямаше да върна Том.
