Читать «Четвъртият гроб под краката ми» онлайн - страница 162

Прав ли беше? Можеше ли да убие Артемида?

— Да разбирам, че Рейес не е спрял да преследва домашните ти любимци.

— Знаеш, че не би го направил.

Прав беше. Знаех го.

— Рейес всъщност не ме слуша.

Мъжът се приведе да подуши косата ми. Вдиша дълбоко, практически душейки врата ми, наслаждавайки се на аромата, докато той миришеше на развалени яйца. Опитах се да не трепна, когато ароматът му изгори ноздрите ми.

Когато проговори, миризмата стана по-силна. Задушаваща.

— Ако можех — каза той, а гласът му бе нежен, искрен, — ако имах времето, щях да оближа страха от всеки сантиметър от тялото ти, преди да впия зъби в плътта ти, но без съмнение момчето ще дойде скоро.

Луната се отрази в сребристо острие в периферното ми зрение. Острие, много приличащо на онова, което Ърл Уолкър бе използвал върху мен. Страхът, който заля нервната ми система, удари толкова силно и бързо, че зрението ми се размаза по краищата. Исках да побягна, но изглежда Хедеши усещаше всяка моя мисъл.

Той постави ръка на рамото ми, за да ме задържи.

— Ще го направя бързо, Дъч. Няма да усетиш почти нищо.

— Да — казах аз с треперещ глас, — и преди съм била от грешната страна на острието и ще трябва да поспоря с теб по този въпрос.

Той пристъпи встрани, докато можех да видя лицето му. Не беше висок, но знаех, че демонът вътре му даваше неизмерима сила. Весела усмивка се плъзна изведнъж по лицето му.

— Вероятно си права. — Ръката му потрепери от вълнение, когато издърпа острието, а аз се надявах татко да е добре след всичко това. След смъртта ми. Вероятно щеше да го приеме тежко.

Странно бе, че в момента мислех за него.

Стискайки зъби, предположих, че щеше да се наложи да дам всичко от себе си. Ако щях да си замина тази нощ, щях да го направя биейки се. Или пищейки в агония. Едно от двете.

Острието се стрелна напред, убедено, че ще се вреже в корема ми, което моментално ме вбеси. Чувала бях, че смъртта от рана в корема е наистина болезнен начин да си отидеш. Рейес беше прав. Тези типове бяха лъжци. Преди да успея да го обмисля, блокирах атаката му, като избутах ръката му настрани с една от моите, забавяйки движението му напред. Завъртях се, правейки всичко по силите си, за да избегна острия край на ножа.

Все пак успях да се порежа. Острието проряза предмишницата ми, през якето и плътта. Болката от острието се изстреля през мен, но Хедеши се приготви за още един опит. Той загуби контрол само за миг и демонът в мъжа се плъзна встрани. Видях го, а гледката ме вцепени за момент. Достатъчно за него да забие ножа от едната ми страна. Рязко прехвърлих вниманието си и го бутнах с всичка сила. След това побягнах, защото ми се видя най-правилно.

Това не беше обикновен демон, колкото и налудничаво да звучи. Обвивката му не поглъщаше светлина като празнотата на нощ без звезди. Вместо това гладката му черна обвивка бе с прозрачен червен слой, блясък с цветовете на дъгата. Той беше нещо друго. Нещо по-висше. По-силно.

— По-старо, всъщност.