Читать «Черният отряд» онлайн - страница 9

— Цената на хаоса — противопостави ми се Тъпана. Туп по барабанчето. — Не е едно и също, Знахар.

Хълмът на некропола беше по-висок от възвишението, където е издигнат Бастионът. Горната ограда, до която са построени мавзолеите на богаташите, разкриваше гледка към северняшкия кораб.

— Просто чака — каза Тъпана. — Точно както Синдика рече.

— Защо направо не нападнат? Какво ще ги спре?

Магьосникът сви рамене. Никой не се намеси в разговора.

Стигнахме знаменитата гробница, за която се носеха слухове и се разказваха легенди. Беше много, много древна, поразена от светкавица и белязана със следи от инструменти. Една от дебелите дъбови врати висеше на пантите си. Трески и парчета бяха пръснати на двайсетина метра наоколо.

Тримата магьосници сближиха глави. Момчетата се майтапеха, че така на всичките им се събира един мозък. Гоблин и Мълчаливия заеха позиции на няколко стъпки от двете страни на вратата. Тъпана тръгна напред. Задуши въздуха като готов за атака бик, намери точното място, присви се и размаха странно ръце — пародия на майстор на бойните изкуства.

— Що не отворите вратата, глупаци? — изръмжа. — Идиоти! Трябваше тъкмо идиоти да взема… — бум-бум по барабана. — Стоят и си бъркат с пръст в носа!

Неколцина от нас хванаха изкъртената врата и я дръпнаха. Беше твърде разбита, но поддаде достатъчно. Тъпана потупа барабана си, нададе зловещ писък и се метна вътре. Гоблин скочи през прага след него. Мълчаливия бързо се плъзна през пролуката след тях.

В гробницата Тъпана изписка задавено и се разкиха. Запрепъва се навън очите му сълзяха, бършеше носа си с опакото на дланта. Когато заговори, гласът му прозвуча, все едно е зле настинал:

— Не е било номер! — а абаносовата му кожа беше посивяла.

— Какво искаш да кажеш? — притиснах го аз.

Той махна с ръка. Гоблин и Мълчаливия още бяха в гробницата. И те започнаха да кихат.

Пристъпих предпазливо към вратата и надникнах. Не виждах нищичко. Само прашинки танцуваха в снопа слънчеви лъчи, който нахлуваше през пролуката. Тогава влязох. Очите ми постепенно се адаптираха към тъмнината.

Навсякъде бяха пръснати кости. Кости на купчини, кости на камари, кости, подредени спретнато от някаква откачена твар. Странни бяха, приличаха на човешки, но на мен — като опитен лечител — ми се стори, че пропорциите им са необичайни. Сигурно щяха да се съберат поне петдесетина скелета. Навремето наистина здравата ги бяха натъпкали вътре, форвалака, много ясно, понеже Берил погребва престъпниците си, без да ги кремира.

Имаше и скорошни трупове. Преди да започна да кихам, преброих седмина мъртви войници. Носеха униформата на една от разбунтувалите се кохорти.

Извлякох навън най-близкото тяло, пуснах го, олюлях се няколко крачки встрани и повърнах шумно. Когато се посъвзех, се обърнах да разгледам трофея си.

Останалите стояха наоколо с позеленели лица.

— Не е оптическа измама! — каза Гоблин.

Тъпана кимна в знак на съгласие. Той беше най-потресен от всички. Гледката не би трябвало да го развълнува толкова, помислих си.