Читать «Черният отряд» онлайн - страница 7

Третата нощ стоях на Треджанската стена под обсипаното със звезди небе. Като глупак поех доброволно стражата. Градът беше необичайно спокоен. Трябваше да си отварям очите на четири, но бях толкова изтощен, че клепачите ми сами се затваряха.

— Какво правиш тук, знахарю? — приближи се към мен Тъпана.

— Замествам.

— Приличаш на набит на кол. Почини си.

— И ти самият не изглеждаш във форма, завързак!

— Как е Милосърдния? — смени темата той.

— Още не е прескочил трапа — в действителност не хранех почти никаква надежда, че ще оживее. Внезапно посочих с пръст. — Какво става там?

Самотен писък заглъхна в далечината. Във вопъла се долавяше нещо, което го различаваше от неотдавна чутите крясъци, които изразяваха болка, ярост и страх. Този навяваше ужас.

Тъпана прочисти гърлото си по-характерния за него и брат му, Едноокия, начин. И двамата си въобразяваха, че ако събеседникът им не е осведомен по даден въпрос, то тайната непременно си заслужава да бъде запазена. Магьосници!

— Говори се, че Бунтовниците са счупили печатите на гробницата на форвалака, докато плячкосвали Хълма на некропола — промърмори той.

— Ъ? Онези твари са на свобода?

— Според мнението на Синдика, но Капитана не го приема сериозно.

Нито пък аз, обаче Тъпана изглеждаше разтревожен. Подхвърлих:

— Онези, онзи ден, бяха здравеняци.

— Ами да ги бяхме вербували — с неизказана тъга отвърна той.

Двамата с Едноокия отдавна се биеха в Отряда. Бяха свидетели на неговия упадък.

— И какво правят те тук?

— Почини си, Знахар — вдигна плещи той. — Не се самоубивай. Никаква разлика няма да има накрая — и бавно се отдалечи, загубен в пустошта на собствените си мисли.

Вдигнах вежди. Той наистина беше угнетен. Обърнах се отново към огньовете и факлите, и смущаващата липса на глъчка. Очите ми все тъй се затваряха, а зрението ми се замъгляваше. Тъпана бе прав. Нуждаех се от сън.

От мрака долетя още един странен, безнадежден писък. Вторият беше по-близо.

— Ставай, Знахар! — грубо ме разтърси Лейтенанта. — Капитана те вика в офицерската столова.

Простенах, изругах и го заплаших с телесна повреда първа степен. Той се ухили, притисна нерва на лакътя ми и ме катурна на земята.

— Вече съм станал — изръмжах, като опипом търсех ботушите си. — Какво става?

Но нямаше кой да ми отговори.

— Ще го бъде ли Милосърдния, Знахар? — подхвана ме Капитана още от прага.

— Не мисля, но стават всякакви чудеса.

Всички офицери и сержанти се бяха събрали в столовата.

— Сигурно искаш да разбереш положението — рече ми Капитана. — Онзиденшният посетител беше отвъдморски пратеник. Предложи ни съюз. Военните сили на севера срещу подкрепата на берилските флотилии. Прозвуча ми разумно. Но Синдика се заинати. Все още не може да преживее падането на Опал. Намекнах му, че малко лавиране няма да навреди. Ако тези северняци са негодяи, мирният договор ще се окаже по-малкото зло. По-добре съюзник, отколкото васал. Въпросът е ние чия страна да заемем, ако легатът ни притисне.

— Значи ли да откажем, ако Синдика нареди да се сражаваме със северняците? — попита веднага Шекера.