Читать «Черният отряд» онлайн - страница 10

Мълчаливия се захвана за работа — някак си призова слаб повей на вятъра, който нахлу през вратата на гробницата и излетя обратно, понесъл бремето на прах и смрад на смърт.

— Добре ли си? — попитах Тъпана.

Той огледа медицинската ми чанта и ми махна да се разкарам.

— Ще се оправя. Просто стари спомени.

Дадох му минутка, после настоях:

— Какви?

— С Едноокия бяхме хлапета. Тъкмо ни бяха продали за чираци на Нтамо. От едно село в хълмовете дойде пратеник — той коленичи до мъртвия войник. — Тези рани са същите.

Бях втрещен. Нито едно човешко същество не убива по този начин, но пораженията изглеждаха внимателно преценени, творение на зъл разум, което ги правеше още по-ужасяващи.

Преглътнах, коленичих и се захванах с огледа. Мълчаливия и Гоблин пак се пъхнаха в гробницата. Гоблин търкаляше малка кехлибарена топка светлина в шепите си.

— Няма кръв — отбелязах.

— То я изпива — отвърна Тъпана. — И изяжда вътрешностите, когато му остане време.

Мълчаливия извлече навън още един труп и се шмугна обратно. Второто тяло беше разпорено от слабините до шията. Сърцето и черния дроб липсваха.

Точно като на жертвите, за които жреците бяха разправяли… — помислих си аз. Побиха ме тръпки.

Гоблин излезе от гробницата. Настани се на една счупена надгробна плоча и поклати глава.

— Е? — настоя Тъпана.

— Със сигурност е създание от плът и кръв. Не е номер на приятелчето — той махна с ръка към северняка, който неизменно обикаляше сред гъмжилото риболовни лодки и корабчета. — Тук са били запечатани петдесет и четирима. По-силните са изяли по-слабите. Този е бил последният оцелял.

Тъпана трепна като ударен.

— Какъв е проблемът? — попитах.

— Това, че тази твар е най-гнусната, най-хитрата, най-жестоката и най-лудата от цялата глутница.

— Вампири — промърморих. — В наши дни!

— Не е точно вампир! — възрази Тъпана. — Това е леопардлак, човек леопард, който върви на два крака денем и на четири — нощем.

За върколаци и мечколаци бях чувал. Селяните около родния ми град разправят такива небивалици. Но на басни за леопардлаци не се бях натъквал. Осведомих Тъпана за това.

— Човекът леопард идва от джунглите на далечния юг… — той зарея поглед към морето. — Трябва да ги погребват живи.

Мълчаливия измъкна поредния труп.

Кръвопиещи, дробохапващи леопардлаци. Древни слуги на мрака, изгарящи от хилядолетна омраза и глад. Оживял кошмар, така си е.

— Можете ли да се справите с него?

— Нтамо не успя. Никога няма да го стигна по майсторство, а той изгуби ръка и крак, докато се опитваше да убие млад мъжкар. Тук сме изправени пред стара женска. Злобна, жестока и умна. Възможно е четиримата заедно да я задържим. Но да я победим? Съмнявам се…

— Но ако ти и Едноокия познавате това…

— Не! — той се разтрепери и впи пръсти в барабана си толкова силно, че рамката изпука. — Не можем, казах ти!

Хаосът умря. Улиците на Берил станаха поразително тихи — като в изоставен град. Дори Бунтовниците се покриха, докато гладът не ги поведе към градските зърнохранилища.

Синдика се опита да окаже натиск върху Капитана. Той пренебрегна исканията му. Мълчаливия, Гоблин и Едноокия следяха чудовището, което действаше на чисто животинско ниво — засищаше дълголетния си глад. Разколниците обсадиха Синдика, настоявайки за защита.