Читать «Черният отряд» онлайн - страница 8

— Сигурно. Изправянето срещу магьосник може да доведе до гибелта на Отряда.

Бум — Вратата се отвори с трясък. В столовата се вмъкна дребен, мургав и рошав човечец, предшестван от огромния си клюнест нос. Капитана скочи на крака и тракна с токове.

— Синдик!

Посетителят стовари юмруци върху плота на масата.

— Заповядал си хората ти да се оттеглят в Бастиона! Не ви плащам да подвивате опашки като кучета!

— Не ни плащате и да се превръщаме в мъченици — възрази Капитана с тона, до който прибягваше за вразумяване на глупаци. — Ние сме телохранители, не полицейски части. Опазването на реда е задължение на Градските кохорти.

Умореният, разстроен и изплашен Синдик беше на косъм от емоционалния срив. Като всички останали.

— Бъдете разумен — предложи Капитана. — Берил премина точката, от която връщане назад няма. По улиците цари хаос. Всеки опит да се възобнови реда е обречен на провал. Сега лек е самата болест.

Това ми хареса. Бях намразил Берил.

Синдика се затвори в черупката си.

— Форвалака още е на свобода. А този северен лешояд чака край острова.

— Край Острова, казвате? — стресна се от унеса си Тъпана.

— Чака да запълзя в краката му!

— Интересно — дребният магьосник отново потъна в полудрямка.

Капитана и Синдика поспориха за условията на нашия договор. Извадих копие от съглашението. Господарят ни мрънкаше „Да, ама…“ на всяка клауза. Несъмнено искаше да се противопостави, ако легатът започнеше да го поставя натясно. Брестака захърка. Капитана ни освободи и продължи да се пазари с господаря ни.

Предполагам, че седем часа нощен сън минават за почивка. Не удуших Тъпана, когато ме събуди. Но мрънках и врънках, докато не прибягна до заплаха, че ще ме превърне в магаре и ще ме изтъпани пред Портите на Зората. Чак тогава се облякох и когато двамата се присъединихме към дузина наши, осъзнах, че нямам грам представа какво става.

— Ще оглеждаме една гробница — обясни Тъпана.

— Ъ? — рядко се случва да съм си наточил ума като бръснач рано заран.

— Ще идем до Хълма на некропола да хвърлим едно око на гробницата на форвалака.

— Я чакай малко…

— Изплаши ли се? Винаги съм подозирал, че си страхливец, Знахар.

— Ама за какво говориш?

— Не се безпокой. Ще те придружават трима магьосници, чието единствено занимание е да ти сменят пеленките. Едноокия също щеше да дойде, но Капитана държи поне един от нас да се навърта около него.

— Исках да попитам защо!

— За да проверим дали съществуват вампирите. Възможно е да ни разиграват от онзи страховит кораб.

— Добър номер. Как не се сетихме по-рано?

Заплахата от форвалака бе свършила повече работа и от тежковъоръжена армия. Бунтовете бяха потушени.

Тъпана кимна. Прокара пръсти по-малкия тамтам, откъдето идваше прякорът му. Отбелязах си да не забравя точните му думи.

Градът беше спокоен като след полесражение. И досущ като бойно поле бъкаше от смрад, мухи, мародери и трупове. Чуваше се само тропането на ботушите ни и — веднъж — се разнесе скръбният вой на тъжно куче, застанало на пост над поваления си господар.

— Цената на реда — промърморих и се опитах да прогоня кучето, което не помръдна.