Читать «Черният отряд» онлайн - страница 72

Не знам колко късмет съм имал в прикриването на дирята на каруцата. Мисля, че повече ни помогна оживеното сутрешно движение, а не стореното от мен. Отървах се от конярчето. Дадох му един чорап злато и сребро — повече, отколкото можеше да спечели за години работа в конюшнята — и го помолих да се затрие нанякъде. По-далеч от Розоград, за предпочитане. То отвърна:

— Даже няма да се отбивам за вещите си!

Хвърли вилата, изхвърча навън и повече не го видяхме.

А аз се прибрах в стаята. Всички спяха, освен Мускуса.

— О, Знахар! — каза той. — Тъкмо навреме.

— Боли ли?

— Аха.

— А махмурлукът?

— Също.

— Да видим какво може да се направи. Откога си буден?

— Поне час, струва ми се.

— Ловеца на души връщал ли се е? — подхвърлих небрежно.

— Не. Какво стана с него?

— Не знам.

— Хей. Това са моите ботуши! — възмути се той. — Какво, по дяволите, правиш, та си обул моите ботуши?

— По-полека. Изпий това!

Той пи и продължи да ми досажда.

— Хайде! Кажи за какво ти е дотрябвало да ми слагаш ботушите?

Свалих ботушите му и ги сложих близо до огъня, който тлееше. Мускуса продължи да ме преследва, докато добавях въглища.

— Ако не мирясаш, ще си скъсаш шевовете!

Казвам и такива неща на нашите хора. Те обръщат внимание, когато съветът ми е от медицинско естество. Колкото и да беше бесен, той се отпусна и се насили да лежи мирно. Но не спря да ме обвинява.

Закачих мокрите си дрехи и облякох нощната риза, която намерих захвърлена наблизо. Не знам чия беше, но ми беше доста къса. Сложих да се свари чай, домъкнах чантата си и се обърнах към Мускуса:

— Хайде да те прегледам!

Почиствах около раната, а Мускуса ругаеше тихичко, когато чух онзи звук. Стъърж-бум, стъърж-бум. Спря пред вратата.

Мускуса усети страха ми.

— Какво има?

— Това е…

Вратата се отвори зад гърба ми. Погледнах През рамо. Правилно. Бях познал.

Хромия отиде до масата, просна се в едно кресло и се огледа. Погледът му ме прониза. Почудих се дали си спомня какво съм му причинил във Веслоград.

— Тъкмо сложих чай — заявих безгрижно.

Той се втренчи в мокрите ботуши и наметалото, после във всеки от присъстващите в стаята. После пак в мен. Хромия не е едър. Срещни Го на улицата, без да знаещ кой е, и няма да ти направи впечатление. Като Ловеца на души, и той се облича само в един цвят — мръснокафяво. Целият е парцалив. Лицето му е скрито зад протрита кожена маска, която халтавее. Сплетени кичури коса стърчат под качулката и около маската. Черни, прошарени със сиво.

Той не каза и дума. Само седеше и зяпаше в пространството. Като че знаех какво да сторя, приключих с грижите за Мускуса и сервирах чая. Налях три тенекиени чаши. Едната дадох на ранения, една сложих пред Хромия. Третата оставих за себе си.

А сега? Нямаше с какво да се захвана. Нямаше къде да седна, освен до масата… О, по дяволите!

Хромия свали маската си. Вдигна чашата…

Не можех да откъсна поглед от него.

Все едно гледах разложен мъртвец мумия, която не е съхранена както трябва. Очите му бяха живи и изпепеляващи, но точно под едното се точеше изгнила ивица плът. В десния ъгъл на устата му липсваше половин пръст устна, а отдолу прозираха венци и пожълтели зъби.