Читать «Черният отряд» онлайн - страница 5

— Какво им стори, по дяволите? — полюбопитствах аз.

Мълчаливия оголи острите си зъби в усмивка и махна с тъмната си лапа пред лицето ми. Изведнъж видях „Вълнолома“ в леко променена перспектива.

Оказа се, че в чувала, който той довлече от извънградската си разходка, беше пъхнато едно от онези стършелови гнезда, на които — ако нямаш късмет — можеш да се натъкнеш в горите южно от Берил. Обитателите му представляваха подобни на земна пчела чудовища, които селяните наричат голобради стършели. Отвратителният им нрав няма равен на себе си в цялата природа и бързо усмири тълпата в кръчмата, без да притесни нашите момчета.

— Отлична работа, Мълчаливи! — заяви Милосърдния, след като изля яда си върху неколцина злочести клиенти. Оцелелите изкара вкупом на улицата.

— Прегледах нашия ранен брат, докато невредимите войници довършваха ранените. Милосърдния наричаше това „да спестим на Синдика разноските за съдебен процес и палач“. Мълчаливия — все още усмихнат — ги наблюдаваше. И той не ми е особено симпатичен, въпреки че рядко участва пряко в икономията.

Заловихме повече пленници, отколкото очаквахме. Колоната се точеше цяла пресечка.

— Какво стадо говеда! — примига Милосърдния. — Благодаря ти, Мълчаливи.

Съдбата е невярна кучка. Тя ни отведе в пристанищната кръчма в критичен момент. При огледа нашият магьосник изрови истинско имане — цяла група, спотаена в скривалище под Бинарната й. Сред тях бяха някои от най-известните в Синия клан.

Милосърдния се зачуди на висок глас каква ли награда заслужава нашият информатор. Но такъв осведомител не съществуваше. Бръщолевенето на взводния целеше да предотврати превръщането на нашите обучени магьосници в живи мишени. Враговете ни щяха да хукнат да преследват шпиони призраци.

— Изкарайте ги навън! — заповяда Милосърдния и все още ухилен, огледа настръхналата тълпа. — Мислиш ли, че ще предприемат нещо?

Не посмяха. Изключителната му самонадеяност разколеба всеки, който имаше враждебни намерения.

Лъкатушехме из лабиринта от улици, стари почти колкото света. Пленниците равнодушно тътреха крака. Заплеснах се. Съратниците ми бяха безразлични към историята, но аз не успях да сдържа благоговението — и от време на време боязънта — пред древността, до която се простираше миналото на Берил.

Внезапно Милосърдния даде заповед за спиране. По Булеварда на синдиците, който от Митническия дом се изкачва чак до главната порта на Бастиона, вървеше процесия. Макар че ние първи стигнахме до кръстопътя, Милосърдния предпочете да даде път.

Стотина въоръжени мъже съставяха насрещната група. Изглеждаха по-големи здравеняци от всички в Берил — с изключение на нас. Предвождаше ги най-големият черен жребец, който бях виждал през живота си. Ездачът — облечен в протрит черен кожен костюм — беше дребен и женствен. Черен шлем напълно скриваше лицето му, а черни ръкавици — ръцете му. Не изглеждаше въоръжен.

— Проклет да бъда! — промълви Милосърдния.

Обезпокоих се. От конника ме побиха тръпки. Дълбоко в мен нещо първично копнееше да побегне. Любопитството обаче ме зачовърка. Кой е той? От странния кораб в пристанището ли е слязъл? Защо е тук?