Читать «Черният отряд» онлайн - страница 68

Намерихме Мускуса на четвърт пресечка от предполагаемото място. Беше се извлякъл под някакво стълбище. Гарвана отиде право при него. Така и, не разбрах как знаеше къде да го търси. Пренесохме ранения на светло. Той беше изгубил съзнание.

— Мъртвопиян — изсумтях — Единствената опасност е да не измръзне до смърт…

Целият беше облян в кръв, но раната му не беше страшна. Няколко шева и толкова. Замъкнахме го обратно в стаята. Съблякох го и се заех да го кърпя, докато не беше в състояние да мрънка. Приятелчето му хъркаше. Гарвана го срита и го събуди.

— Искам да чуя истината — заповяда му. — Какво точно стана?

Хагоп разказа, като настояваше:

— Грапата беше, човече. Грапата беше.

Съмнявах се. Както и Гарвана.

Но когато довърших кърпежа, той ми каза:

— Вземи си меч, Знахар!

На лицето му беше изписана ловна страст. Не ми се излизаше отново, но още по-малко ми се искаше да споря с Гарвана, когато е в такова настроение. Взех колана си с ножницата.

Въздухът бе още по-студен, а вятърът — по-силен. Снежинките бяха по-малки и хапеха по-люто, когато удряха бузите ми. Влачех се зад гърба на Гарвана и се чудех какво е намислил.

Той намери мястото, където бяха пронизали Мускуса, Новият сняг още не бе заличил следите по стария. Гарвана се наведе и се втренчи в тях. Чудех се какво ли вижда. Беше толкова тъмно, че — поне според мен — не се различаваше каквото и да е.

— Може би не лъже — каза той накрая и се взря в мрака на уличката, откъдето беше дошъл нападателят.

— Откъде знаеш?

— Хайде!

Той не ми отговори и се вмъкна в тесния проход между къщите.

Не обичам задните улички. Особено са ми неприятни в градове като този, където тук се крие всяко зло, известно на човека, а вероятно и някои неразкрити. Но Гарвана отиваше там… Гарвана се нуждаеше от помощта ми… Гарвана беше мой брат в Черния отряд… Е, проклет да съм, но горещ огън и греяно вино щяха да ми дойдат далеч по-добре.

Не мисля, че ни се събираха повече от три или четири часа оглед на града. Гарвана бе излизал по-малко и от мен. При все това сякаш знаеше къде точно отиваме. Поведе ме по някакви странични улички и задни просеки, през ограждения и по мостове. Розоград е пресечен от три реки, свързани от мрежа канали. Мостовете са една от забележителностите, с които градът се гордее.

Те обаче не ме интересуваха в момента. Бях твърде зает да догонвам водача си и да опитвам да се стопля. Чувствах краката си като ледени буци. Снегът продължаваше да пълни ботушите ми, а Гарвана не беше в настроение да спира всеки път.

Напред и все напред, километър след километър. Досега не бях виждал толкова бордеи и вертепи…

— Спри! — Гарвана махна с ръка.

— Какво?

— Тихо!

Той се заслуша. И аз се заслушах. Нищичко не чувах. Нито бях видял кой знае какво по време на разходката ни с рогата напред. Как Гарвана проследяваше нападателя на Мускуса? Не се съмнявах, че го прави, просто не се сещах по какъв начин.