Читать «Черният отряд» онлайн - страница 66

Помислих си, че идеята на Ловеца на души е правилна. Тази част от войната на Господарката нямаше да бъде спечелена на бойното поле. Пролетта наближаваше, но сраженията още не бяха започнали. Очите на Клина бяха втренчени в свободния град и очакваха развръзката на дуела между Грапата и фаворита на Господарката.

— Вече не е необходимо да убиваме Грапата — отбеляза Ловеца на души. — Увереността му загина. Сега разрушаваме увереността на движението му — и отново се втренчи през прозореца.

Брестака допълни:

— Капитана твърди, че Кръгът е наредил на Грапата да се махне. А той не искал.

— Бунтува се срещу собствения си Бунт?

— Държи да се справи с капана.

Още една черта на човешката природа действаше в наша полза. Всепомитащата гордост.

— Я вадете картите. Гоблин и Едноокия пак обират вдовици и сирачета. Време е да ги изтръскаме.

Грапата беше сам — преследван, гонен, пребито куче, хукнало по улиците на нощта. Не можеше да се довери никому. Съжалявах го. Почти.

Той беше глупак, защото само един глупак продължава да залага срещу сигурното. А залозите срещу Грапата се увеличаваха с всеки изминал час.

Вдигнах палец към мрака до прозореца.

— Прилича на събрание на братството на шепотите.

Гарвана надзърна през рамото ми и не направи коментар.

Играехме тонк за двама, скучен вариант на играта за убиване на времето.

Дузина гласове си шепнеха под черния шлем на Покорения.

— Подушвам го.

— Грешиш.

— Идва от юг.

— Стига вече.

— Не още.

— Време е.

— Още малко.

— Играем си с късмета. Играта може да се обърне.

— Военна гордост.

— Тук е. Миризмата му се носи пред него като дъх на чакал. Цяла сбирщина има под черния шлем, както казах.

— Чудя се дали изобщо губи в спор със себе си? — промърморих. Гарвана пак премълча. В по-смело настроение се опитвах да го предизвикам. Удрях на камък. Справях се по-добре с Ловеца на души.

Впрочем, той внезапно се изправи и някъде от вътрешностите му се разнесе гневен звук.

— Какво има? — попитах.

Беше ми писнало. Бях отвратен от Розоград. Отегчаваше ме. Плашеше ме. Да излезеш сам по неговите улици спокойно можеше да ти коства живота.

Един от гласовете на страшилището беше прав. Приближавахме точка, откъдето нямаше връщане назад. Започвах да развивам злобно възхищение към Грапата. Той отказваше да се предаде или да избяга.

— Какво има? — повторих.

— Хромия. Той е в Розоград. — Тук? Защо?

— Надушва голяма плячка. Иска да си присвои почестите.

— Имаш предвид да се намеси в започнатото от нас?

— В стила му е.

— Няма ли Господарката?…

— Това е Розоград. Тя е далеч оттук. И не й пука кой ще докопа Грапата.

Интриги между вицекралете на Господарката. Странен свят. Не разбирах хората извън братството.

Нашият живот беше простичък. Не се изискваха размисли. Капитана се грижеше за това. Ние само изпълнявахме заповеди. За повечето от нас Черният отряд беше скривалище убежище от миналото, място, където ставаш нов човек.