Читать «Черният отряд» онлайн - страница 65

— Защото мислиш, че съм жесток заради самата жестокост.

Подскочих.

— Как успя да?…

Ловеца на души издаде звук, който минаваше за смях.

— Не. Не чета мислите ти. Просто знам как работи умът ти. Аз съм Ловец на души, не си забравил, нали?

Нима Покорените също се чувстват самотни? Дали копнеят за компания? За приятелство?

— Понякога — изрече го с един от женските си гласове. Съблазнителния.

Извърнах се леко и после, ужасен, отново се втренчих в площада.

Ловеца на души прочете и ужаса ми. Върна се на темата за Грапата.

— Простото елиминиране никога не е влизало в плановете ми. Исках героят на Защитника сам да се провали.

Ловеца на души познаваше нашия враг по-добре, отколкото предполагахме. Грапата играеше своята игра. Вече беше направил два забележителни, но напразно опита да се справи с капана ни. Тези неуспехи бяха унищожили запаса му от спътници приятели. Честно казано, Розоград беше засят с проимперски привърженици.

— Когато се превърне в посмешище, ще го смачкаме. Като досаден бръмбар.

— Не го подценявай! — какво безочие. Да даваш съвети на Покорен. — Хромия…

— Аз не съм Хромия. Той и Грапата са гърненцето и похлупака. Навремето… Властелина щеше да го направи един от нас.

— Какъв е той?

Накарай го да говори, Знахар. Само една крачка дели Властелина от Господарката.

Ловеца на души вдигна дясната си ръка с обърната длан, разтвори юмрук и бавно сви пръсти. Жестът ме потресе. Представих си как тази лапа бърка в душата ми. Край на разговора.

По-късно споделих с Брестака:

— Знаеш ли, няма нужда това чудо там да е истинско. Всичко ще свърши работа, ако тълпата не може да го докопа.

— Грешиш — намеси се Ловеца на души. — Грапата щеше да разбере дали е истинско.

На следващата сутрин получихме вест от Капитана. Предимно новини от фронта. Неколцина Бунтовници предали оръжията си в отговор на предложението ни за амнистия. Част от войниците, дошли на юг с Грапата, се оттегляли. Объркването стигнало до Кръга. Провалът на Грапата в Розоград ги тревожел.

— Защо ли? — поинтересувах се. — Всъщност нищо не е станало.

Ловеца на души отвърна:

— То се случва от другата страна. В умовете на хората. Грапата, а чрез него и Кръгът, изглеждат безсилни. Той трябваше да предаде Клина на друг командир.

Правилно ли долавях намек за самодоволство в думите му?

— Ако аз бях от големите генерали, вероятно нямаше да си призная никакъв провал — отбелязах.

— Знахар! — зина Брестака, изумен.

— Аз обикновено не изказвам собствено мнение.

— Вярно е, Брестак. Можеш ли да си представиш един генерал — наш или техен — да моли друг да поеме нещата вместо него?

Черният шлем се обърна към мен.

— Тяхната вяра умира. Загубилата вяра в себе си армия е сразена по-сигурно, отколкото победената в битка!

Когато Ловецът на души хване една тема, нищо не може да го отклони от нея. Имах странното усещане, че той може да се окаже от хората, способни да предадат командването на други, стига те да ръководят по-добре.

— Вече затягаме менгемето. Всички ние. Извикайте го в таверните. Шепнете го на улиците. Подпалете го. Подтиквайте го. Натискайте го толкова силно, че да няма време да мисли. Искам го толкова отчаян, че да предприеме някаква глупост.