Читать «Черният отряд» онлайн - страница 63

— Някой да го изпробва! — обади се Едноокия.

Когато острието на кинжала на Гарвана докосна единия крак на масата, се разнесе зловещо изпукване. Той изруга и се нацупи на оръжието си. Брестака пъхна меча си под плота. Пуу-ук. Връхчето на острието се нажежи до бяло.

— Чудесно — обади се Ловеца на души. — Откарайте каруцата.

Брестака изпълни нареждането. Ние, другите, изтичахме към наетата от Гоблин стая.

В началото се струпахме на прозореца. Чакахме да се случи нещо. Бързо се отегчихме от съзерцанието на пустия площад. Чак след изгрев-слънце Розоград разкри съдбата, която бяхме отредили на Грапата.

Хитроумни преследвачи на наградата изпробваха стотици начини в опити да приберат парите. Хората се тълпяха само с надежда да позяпат. Една групичка веселяци започна да сваля паветата на улицата за прокопаване на тунел отдолу. Полицията ги разпръсна.

Ловеца на души се бе настанил до прозореца и изобщо не мърдаше. Веднъж ми каза:

— Трябва да променим заклинанията. Не очаквах чак такава изобретателност.

Изненадан от собствената си дързост, попитах:

— Как изглежда Господарката?

Тъкмо бях завършил едно от въображаемите си есета. Той се обърна бавно и ме погледна за миг.

— Като нещо, което може да прегризе и стомана — гласът му бе женски и злобен. Странен отговор. Допълни: — Трябва да предотвратим употребата на инструменти.

Толкова по въпроса за разказа на очевидец. Е, какво ли се чудя? Ние, смъртните, сме само инструменти в ръцете на Покорените. Любопитството ни изобщо не ги интересува.

Оттеглих се към набора въображаеми Господарки в тайното си кралство.

Същата нощ Ловеца на души промени предпазните заклинания. Следващата сутрин на площада вече се търкаляха трупове.

На третата нощ Едноокия ме събуди:

— Имаме клиент!

— А?

— Един тип носи глава — доволно заяви той.

Повлякох се към прозореца. Гоблин и Гарвана вече бяха там. Скупчихме се към едната страна. Никой не искаше да приближава прекомерно Ловеца на души.

Един мъж крачеше през площада под нас. В лявата му ръка се люлееше глава. Държеше я за косата.

— Чудех се колко ли време ще им трябва, преди да започнат… — отбелязах.

— Тихо! — изсъска Ловеца на души. — Той е там!

— Кой?

Той прояви търпение. Забележително търпение. Друг от Покорените сигурно щеше да ме порази на мига.

— Грапата. Не ни издавай.

Нямам представа как беше разбрал. Може би не бих искал и да науча. Такива работи ме плашат.

— Тайното посещение е по сценарий — изписука Гоблин. Как може да писука, докато шепне? — Грапата трябва да проучи с какво си има работа. Няма да го постигне от никъде другаде… — дребният дебелак изглеждаше невероятно горд.

Капитана нарича човешката природа „нашия най-остър меч“. Любопитството и желанието да оцелее привлякоха Грапата в нашия капан. Кой знае, беше възможно същите черти да се обърнат и срещу нас. И ние самите имаме сума ти трески за дялане.

Седмиците минаваха. Грапата се връщаше отново и отново, очевидно доволен от наблюдението. Ловеца на души ни заповяда да не го закачаме, без значение колко лесна мишена изглежда.