Читать «Черният отряд» онлайн - страница 50

Земята потръпна като под удара на гигантски ботуш. От стените и тавана се посипа пръст. Въздухът се превърна в прах.

— Земетресение! — изрева някой и Бунтовниците до един хукнаха към стълбите.

Променливия не помръдна, но се ухили.

Земята потрепери отново. Победих стадния инстинкт и останах на мястото си. Променливия не се безпокоеше. Защо пък да се тревожа аз?

Той посочи Зуад. Гарвана кимна, изправи се и се наведе над него. Полковникът беше в съзнание и с бистър ум, ужасен от земетръса. Когато нашият брат започна да го развързва, признателност озари лицето му.

Великанският крак тупна отново. Земята пропадна. Подпорната греда в единия ъгъл се килна. Струйка ситна пръст потече в помещението. Останалите талпи скърцаха и се клатеха. Аз едва се владеех.

По време на трусовете — неизвестно кога — Гарвана престана да прилича на Коравия. Променливия също спря да бъде двойник на Селяндура. Зуад от пръв поглед схвана положението. Лицето му се вкамени и побеля. Сякаш имаше повече основания да се бои от Гарвана и Видоменителя, отколкото от Бунта.

— Тъй! — възкликна Гарвана. — Време е за разплата!

Земята се разлюля. Над главите ни се разнесе приглушен трясък от срутена зидария, факлите падаха и гаснеха. От праха въздухът беше почти негоден за дишане. А Бунтовниците затрополиха обратно по стълбите, поглеждайки през рамо.

— Хромия идва — обясни Променливия.

Не изглеждаше притеснен. Изправи се и се обърна към стълбището. Отново приличаше на Селяндура, а Гарвана пак се бе превърнал в Коравия.

Бунтовниците се скупчиха в подземието. В гъчканицата и сумрака изгубих от очи Гарвана. Някой заключи изхода. Метежниците се притаиха като мишки. Ударите на сърцата им се чуваха почти осезаемо, докато гледаха стъпалата и се чудеха дали тайният им вход е скрит достатъчно надеждно.

Въпреки преградата от няколко метра пръст, която ни делеше, чувах шум в мазето отгоре. Скръъц-туп. Скръъц-туп. Походката на куц човек. И моят поглед беше впит в тайната врата.

Земята се разтърси още по-яростно. Входната врата влетя в подземието. В далечния му ъгъл зейна бездна. Хора пищяха, а пръстта ги поглъщаше. Човешкото стадо се луташе насам-натам в търсене на несъществуващ изход. Само ние с Променливия не бяхме повлечени от тълпата. Наблюдателницата ни беше остров на спокойствието.

Всички факли угаснаха. Единствената светлина се процеждаше от отвора в горната част на стълбите, и обливаше фигура, която в този момент ми се стои зловеща с неподвижността си. Лепнех от ледена пот. Цялото ми тяло трепереше. Не само защото съм слушал какво ли не за Хромия. Излъчването му ме караше да се чувствам като арахнофоб, в чийто скут са пуснали огромен мъхнат паяк.

Погледнах Променливия. Беше си Селяндура, просто един от множеството Бунтовници. Покорения направи някакъв жест с двете си ръце. Имаше ли някаква особена причина да не иска Хромия да го разпознае?

Заслепяваща светлина изпълни ямата! Не виждах нищо. Чувах как гредите пращят и поддават. Този път не се двоумих. Присъединих се към катерещите се по стълбите.