Читать «Черният отряд» онлайн - страница 41
Глен Чарльз Кук
Този идиот Едноокия взе, че запя, когато влязохме във Веслоград. Песента беше негова собствена — дивашка и безсмислена композиция. Освен това магьосникът не беше способен да изкара и една вярна нота.
— Я млъквай, Едноок! — изръмжа Брестака. — Привличаш вниманието!
Заповедта му беше безсмислена. Беше напълно очевидно кои сме ние, не подлежеше на съмнение и в какво отвратително настроение сме. Никакъв продоволствен патрул. Търсехме неприятности.
Едноокия сръчно превключи на нова песен.
— Абе, спри с тая шумотевица! — избоботи Брестака — Захващай се е проклетата си работа!
Завихме зад един ъгъл. Черна мъгла се виеше около копитата на конете, докато напредвахме. Влажни черни носове надничаха и душеха натежалия здрач. Потръпваха. Може би бяха свикнали на чист въздух като мен. Бадемовидни очи засияха като огньовете на Ада вълна страх помете пешеходците, които ни зяпаха.
И ето ги, пръснаха се — дузина, двайсетина, стотина фантоми, родени в оная змийска яма, която Едноокия нарича ум стрелнаха се напред — гъвкави, зъбати, гърчещи се черни твари — и се хвърлиха върху хората във Веслоград. Ужасът ги предшестваше. За минути деляхме улиците само с призраците.
Това беше първото ми посещение във Веслоград. Оглеждах се, все едно тъкмо съм пристигнал с каруца с тикви.
— Я кой е тук! — каза Брестака, когато завихме по улицата, където хранителният патрул обикновено се разквартируваше. — Старият Селяндур!
Бях чувал името, макар да не го познавах. Селяндура държеше конюшнята, където патрулът винаги отсядаше.
Един старец се надигна от мястото си.
— Чух, че идете — рече. — Сторих всичко каквото мога, Брестак. Ама не им намерих доктор.
— Ние си водим собствен!
Селяндура беше стар и трябваше да подтичва, за да върви редом с нас, но Брестака не забави ход. Подуших въздуха. Миришете леко на дим.
Селяндура ни изпревари и сви зад ъгъла на улицата. Мазните твари се извиха около краката му като вълна, която се пени в крайбрежна скала. Последвахме то и открихме източника на миризмата.
Някой беше запалил конюшнята на Селяндура и беше нападнал нашите хора, когато са изтичали навън. Злодеи. От постройката все още се виеха струйки дим. Улицата беше осеяна с жертви. Най-малко пострадалите стояха на стража, пренасочвайки движението.
Шекера, Който командваше патрула, закуца към нас.
— Откъде да започна? — попитах.
— Тези са най-зле — посочи той. — Най-добре се заеми с Гарвана, ако е още жив.
Сърцето ми подскочи. Гарвана? Изглеждаше толкова неуязвим.
Едноокия пръсна любимците си наоколо. Вече никой Бунтовник не можеше да ни изненада в гръб. Последвах Шекера. Гарвана не беше в съзнание. Лицето му бе бяло като хартия.
— Той ли е най-зле?
— Единственият, за когото се притеснявах дали ще издържи.
— Добре си се справил. Сложил си турникетите както съм те учил, нали? — изгледах Шекера и го посъветвах. — И ти си полегни!
Обърнах се към Гарвана. Само от едната страна имаше поне трийсет разреза, някои дълбоки. Вдянах конец в иглата си.
