Читать «Черният отряд» онлайн - страница 42

Брестака се присъедини към нас след бърз оглед на периметъра.

— Зле ли е? — попита.

— Още не съм сигурен. Целият е в дупки. Изгубил е много кръв. По-добре накарай Едноокия да свари малко от помията си.

Едноокия прави билково пилешка супа, която вдъхва нов живот и на мъртвец. Той ми е единственият помощник.

— Как се случи, Шекер? — попита Брестака.

— Запалиха конюшнята и ни нападнаха, докато тичахме навън.

— Това ясно.

— Мръсни убийци! — промърмори Селяндура.

Имах чувството, че жалеше по-скоро за конюшнята, отколкото за пострадалите.

Лицето на Брестака се сгърчи, все едно беше захапал зелена джанка.

— И няма убити? Гарвана ли е най-зле? Нещо не ми се вярва!

— Един мъртъв — поправи го Шекера. — Старецът. Приятелчето на Гарвана. От онова селище.

— Жилото — изръмжа сержантът. Жилото изобщо не трябваше да напуска крепостта в Дяла. Капитана не му вярваше. Но Брестака беше пренебрегнал тази неконкретна заповед. После каза: — Някой ужасно ще съжалява за тази история.

В тона му не трепна и грам чувство. Все едно цитираше продажната цена на картофите.

Зачудих се как Тръпката ще понесе новината. Той харесваше Жилото. Глезанка щеше да бъде сломена. Убитият й беше дядо.

— Всъщност се стремяха само към Гарвана — уточни Селяндура. — Затова е накълцан така.

— Жилото се хвърли на пътя им… — допълни Шекера и махна с ръка. — Другите пострадаха, защото не стояхме със скръстени ръце.

Брестака зададе въпроса, който озадачаваше и мен:

— Че защо Бунтовниците ще припират да докопат Гарвана? Мек Дебелчо се мотаеше наоколо, с надежда да се заема с порезната рана на лявата му ръка.

— Не бяха Бунтовници, Брестак — отбеляза той. — Беше онзи гнусен капитан от селото, дето прибрахме Жилото и Глезанка.

Изругах.

— Ти си гледай иглата, Знахар — отбеляза Брестака. — Сигурен ли си, Мек Дебелчо?

— Повече от сигурен. Питай Веселяка. Той също го е виждал. Останалите бяха просто улични помияри. Пребихме ги както трябва, щом запретнахме ръкави.

И посочи към неизгорялата стена на конюшнята, където имаше дузина тела, струпани като дърва за горене. Сред тях разпознах единствено Жилото. Другите бяха облечени в дрипави местни униформи.

— И аз го видях, Брестак — додаде Шекера. — Не водеше глутницата. Имаше друг един, който се спотайваше отзад в сенките. Изчезна, когато взехме надмощие.

Селяндура се мотаеше наоколо с влажен поглед и държеше езика си зад зъбите, но сега додаде:

— Знам къде отидоха. Близо до улица „Блийк“ е. Спогледахме се с Едноокия, който приготвяше отварата си с помощта на това и онова от черната си торба.

— Май, Селяндура познава нашите момчета — намекнах.

— Достатъчно добре ви познавам, за да съм сигурен, че няма да оставите никой да се измъкне току-тъй — отбеляза той.

Погледнах Брестака. Той се зазяпа в Селяндура. Човек винаги храни известни подозрения към съдържателите на конюшни. Старецът започна да се притеснява. Брестака — като всеки сержант ветеран — имаше доста зловещ поглед. Накрая каза:

— Едноок, я поразходи този приятел. Проучи разказа му.