Читать «Черният отряд» онлайн - страница 35

Аха! Той прокарваше паралел между това събитие и собственото си загадъчно, минало.

Проклятията и плача ни заведоха до сцена, способна да отврати всеки, в когото тлее поне искрица човечност.

Поне дузина войници стояха в кръг и се смееха на собствените си дебелашки шеги. Една гледка от миналото изплува в съзнанието ми — кучка, обкръжена от песове, които, противно на нормалното, не се биеха за правото да я оплодят, а се редуваха. Ако не се бях намесил, като нищо щяха да я убият.

Двамата се метнахме на седлата за по-добра видимост. Жертвата беше деветгодишно дете, покрито с белези от бич, ужасено, но не издаваше нито звук. Скоро установих защо — беше нямо.

Войната е жестоко занятие за жестоки хора. Боговете знаят, че Черният отряд не е ангелски хор. Но има граници.

Войниците бяха принудили един старец да гледа. От неговата уста се лееха и ругатните, и риданията.

Гарвана вдигна лъка. Стрела се заби в мъжа, който се канеше да насили момиченцето.

— Проклятие! — ревна Брестака. — Гарван!…

Войниците се обърнаха към нас. Извадиха оръжия. Гарвана пусна втора стрела, която свали боеца, хванал стареца. Хората на Хромия изгубиха всякакво желание за бой.

— Белезникав, иди кажи на Капитана да си довлече задника тук! — прошепна Брестака.

Един от хората на Хромия като че ли прочете мислите му. Обра си крушите. Гарвана му позволи да избяга, без да се интересува от него. Капитана щеше да използва гърба му вместо мишена.

— Хей, старче, ела тук! Доведи и детето. И й метни някакви дрехи.

Бях раздвоен. Едната ми половинка не можеше да сдържи аплодисментите си, но другата наричаше Гарвана глупак.

Не бе нужно Брестака да ни напомня да си пазим тила. До болка съзнавахме, че сме загазили сериозно. Побързай, Белезникав, насърчих го наум.

Техният куриер пръв стигна командира си. Той изскочи на улицата и хукна към нас. Мек Дебелчо се оказа прав. Беше по-лош от хората си.

Старецът и момиченцето се притиснаха към стремето на Гарвана. Дядото се мръщеше към брошките ни. Брестака пришпори коня си и посочи към Гарвана. Кимнах. Пияният офицер се закова пред нашия сержант. Мътните му очи ни огледаха. Изглежда се впечатли. Суровият път ни беше закалил. Личеше ни.

— Ти? — внезапно изписка той, точно както скимтящия гласец в Опал. Зяпаше Гарвана. После се завъртя на пети и побягна.

— Стой на място, Пътека! Дръж се като мъж, страхлив крадец такъв! — изрева новият ни брат и измъкна стрела от колчана си.

Брестака преряза тетивата на лъка му.

Пътека спря. Отговорът му не изразяваше благодарност. Псуваше и изброяваше ужасиите, които ще ни дари ръката на господаря му. Гледах Гарвана, който се взираше в Брестака, обладан от ледена ярост. Сержантът издържа погледа му, без да трепне. И той бе суров мъжага.

Гарвана прибягна до номера с ножа. Отклоних острието му с върха на меча си. Той изруга под нос, стрелна ме с очи, отпусна се.

— Оставил си миналото зад гърба си, забрави ли? — меко попита Брестака.