Читать «Черният отряд» онлайн - страница 33

— Когато успееш да направиш такова нещо, ще ме изплашиш до смърт — подхвърлих.

— Ако успея да постигна това, сам себе си ще ужася.

Проверих още един кръг. Двойник на първия. Гарвана спря коня си до моя и обясни:

— Дело на Хромия. И преди съм го виждал.

Подуших вятъра. Може би го бях хванал в подходящо настроение.

— Кога е било това? — попитах.

Той не ме удостои с отговор. Не искаше да излезе от черупката си. През повечето време дори не казва „добър ден“, какво остава да сподели с някого кой е или какъв е бил.

Невъзмутим. Ужасите в тази долина не докосваха душата му.

— Хромия е загубил битката — отсече Капитана. — Сега бяга.

— Ще го последваме ли? — поинтересува се Лейтенанта.

— Странни места са тези. В по-голяма опасност сме, ако действаме сами.

Поехме по пътеката на разрушението. Минавахме край съсипани ниви, изгорени села, изклани хора и избити животни, отровени кладенци. Хромия оставяше след гърба си само смърт и разруха.

Задачата ни бе да подкрепим бранителите на Защитника. Присъединяването към Хромия не се явяваше задължително условие. Не исках да се приближавам до него. Не исках дори да бъда в същата провинция.

Колкото по-пресни ставаха разрушенията, толкова по-често въодушевление и смут обземаха Гарвана, самоанализът подклаждаше непоколебимостта му и той дърпаше все по-силно юздите на самоконтрола, зад който толкова често се криеше.

Когато описвам нравите на спътниците си, обикновено ми се иска да притежавам поне малък талант. Ще ми се да надникна в сърцата им и да разбуля тъмните и светли пориви, които ги ръководят. Тогава хвърлям бърз поглед в джунглата на собствената си душа и благодаря на небесата, че не владея такива способности. Всеки, който едва удържа примирието със самия себе си, няма право да се рови в душите на другите.

Реших да наблюдавам по-внимателно най-новия ни брат.

Не ни трябваше Мек Дебелчо да се върне от разузнаване, за да узнаем, че наближаваме. Хоризонтът пред нас бе очертан от високи, наклонени стълбове дим. Тази част от Защитника беше равна и открита, и изумително зелена. Мазните колони на фона на тюркоазното небе приличаха на смъртна обида.

Нямаше никакъв ветрец. Следобедът обещаваше да бъде изгарящ.

Мек Дебелчо се завъртя край Лейтенанта. Ние с Брестака спряхме да си подхвърляме изтъркани стари лъжи и се вслушахме в разговора им.

— В онова село още има от хората на Хромия, сър — посочи пушеците Дебелчо.

— Говори ли с тях?

— Не, сър, Пипона не смяташе, че ще одобрите. Чака извън града.

— Колцина са там?

Двайсет, двайсет и пет. Пияни и разпасани. Офицерът е по-лош от подчинените си.

Лейтенантът погледна през рамо.

— А, Брестак! Днес ти излезе късметът. Вземи десетина души и тръгвай с Мек Дебелчо. Вижте какво е положението.

— Мамка му! — промърмори Брестака. Изпълнителен войник е, но в задушните пролетни дни го обхваща леност. Добре. Мускус. Мълчалив. Дребосък. Белезникав. Козел. Гарван…