Читать «Черният отряд» онлайн - страница 34

Дискретно се покашлях.

— Да не ти хлопа някоя дъска, Знахар? Е, добре… — той бързо преброи на пръсти и извика още три имена. Строихме се извън колоната. Брестака ни огледа за последно да се увери, че не сме си забравили главите и нареди:

— Да вървим!

Забързахме напред. Мек Дебелчо ни поведе към една горичка над разрушеното селище. Пипона и един, когото наричахме Веселяка, ни чакаха там. Брестака се поинтересува:

— Някакво развитие?

Веселяка, който професионално е саркастичен, отвърна:

— Огньовете догарят.

Обърнахме се към селото. Не видях нищо, което да не обърне стомаха ми. Изклани домашни животни. Изклани котки и кучета. Малки, сгърчени телца на мъртви деца.

— Не и децата! — прошепнах несъзнателно на глас. — Не отново бебета! Трябва да сляза в селото.

Брестака ме изгледа странно. И той самият беше потресен, но аз проявих нетипична мекушавост. Бях виждал безброй мъртъвци. Не го просветих, че за мен има голяма разлика дали са възрастни или деца.

— Не ставай глупав, Знахар. Какво можеш да сториш?

— Ако спася поне едно дете.

— Ще ида с него — намеси се Гарвана.

В ръката му блесна нож. Сигурно е научил този номер от някой фокусник. Прави го, когато е нервен или ядосан.

Смяташ сам да се опънеш на две дузини професионални войници?

— Знахаря е прав, Брестак — сви рамене Гарвана. — Трябва да го направим. Има неща, които не бива да се допускат!

— Ще идем всички — предаде се Брестака. — Молете се да не са толкова пияни, че да не различават приятел от враг.

Новият ни брат само пришпори коня си.

Селището бе доста голямо. Преди пришествието на Хромия е имало повече от двеста къщи. Половината бяха изгорели или горяха, трупове осейваха улиците. Рояци мухи покриваха невиждащите им очи. С отвращение отбелязах:

— Само деца и старци — ни един, годен да държи оръжие!

Слязох от седлото и коленичих до момченце на четири-пет годинки. Черепът му бе разбит, но още дишаше. Гарвана клекна до мен.

— Нищо не мога да сторя — казах.

— Можеш да прекратиш мъките му — в очите на Гарвана блестяха сълзи. Сълзи и гняв. — За това няма извинение!

Той се приближи към проснат в сенките труп на около седемнайсетгодишен хлапак с куртка на бунтовническата армия. Беше загинал в бой.

— Сигурно е бил в отпуск. Едно-единствено момче да ги защитава… — Гарвана измъкна лъка от безжизнените му пръсти и го опъна. — Хубаво дърво, няколко хиляди такива ще сринат Хромия… — метна лъка на рамо и присвои стрелите на момчето.

Огледах още две деца. И за тях бях безполезен. В една изгорена колиба намерих баба, издъхнала, докато се е опитвала да защити бебе. Напразно.

— На мястото на всеки повален враг, създания като Хромия си създават по двама нови — въздъхна отвратен Гарвана.

Внезапно чух приглушен плач. Някъде пред нас се разнесоха ругатни и смях.

— Я да видим какво става!

До къщата открихме четирима мъртви войници. Хлапето, не си беше отишло само.

— Добра стрелба — отбеляза Гарвана. — Горкият глупак!

— Глупак ли?

— Не му е стигнал акъла да избяга. А е можело да мине по-леко за всички… — напрегнатият му тон ме стресна. Какво го беше грижа за едно хлапе от противниковата страна? — Мъртвите герои не получават втора възможност.