Читать «Черният отряд» онлайн - страница 174

И изчезна. Чаках и още треперех. Чувствах се много самотен. Пътниците бавно приближаваха. Да. Те бяха. Вървяха бързо, но Гарвана изглеждаше спокоен. Беше уверен, че никой не ги преследва. Подминаха ме. Изчаках още минута, след което излязох от гората и ги последвах около хълма.

Мълчаливия, леко наведен напред, бе спрял коня си насред пътя. В сенките изглеждаше стегнат и силен. Гарвана спря на петнайсетина стъпки от него и извади оръжието си. Заслони Глезанка с тялото си.

Тя забеляза появата ми, усмихна се и ми махна. Отвърнах на усмивката й въпреки напрегнатото положение.

Гарвана се обърна. Зъбите му се оголиха в свирепа гримаса. Гняв, вероятно дори омраза, блеснаха в очите му. Спрях отвъд обсега на ножовете му. Не изглеждаше склонен към разговор.

Всички стояхме неподвижни няколко минути. Никой не искаше да заговори пръв. Погледнах Мълчаливия. Той сви рамене. Беше стигнал до края на плана си.

Любопитството ме бе довело тук. Бях задоволил част от него — двамата бяха живи и бягаха. Неясен оставаше само въпросът защо.

За мое удивление Гарвана отстъпи пръв.

— Какво правиш тук, Знахар?

А се заблуждавах, че по инат може да надвие и камък.

— Търсех те.

— Защо?

— От любопитство. С Мълчаливия се интересуваме от Глезанка. Притеснявахме се.

Той се намръщи. Не беше чул каквото очакваше.

— Както виждаш, тя е добре — тросна се.

— Да. Така изглежда. А ти?

— Да ти приличам на болен?

Погледнах пак Мълчаливия. Той нямаше какво да добави.

— Просто се чудехме, Гарван. Чудехме се!

— Какво, по дяволите, означава това? — той застана нащрек.

— Един от нашите се изолира от приятелчетата си. Държи се с тях като с боклуци. После дезертира хората започват да си блъскат главите достатъчно, за да проверят какво става.

— Капитана знае ли, че си тук? — попита ме.

Пак потърсих очите на Мълчаливия. Той кимна.

— Аха. Искаш ли да ни светнеш, стари друже? Мен, Мълчаливия, Капитана, Тръпката, Брестака, Гоблин… Всички ние се досещаме…

— Не се опитвай да ме спреш, Знахар!

— Защо винаги си търсиш боя? Кой е казал, че ще те спираме? Ако някой щеше да те спира, нямаше да си тук сега. Никога нямаше да избягаш от Кулата!

Той се стъписа.

— Тръпката и Капитана са го предвидили. Пуснаха те — продължих. — А някои от останалите държат да знаят защо. Тъй де, нали разбираш, струва ни се, че знаем. Ако е това, което си мислим, най-малкото имаш моята благословия. И на Мълчаливия. И предполагам, на всички, които не са те задържали…

Гарвана се намръщи. Разбираше какво намеквам, но не долавяше смисъла, фактът, че не е ветеран от Черния отряд, увеличаваше допълнително бездната помежду ни.

— Погледни на нещата така — предложих. — Ние с Мълчаливия ще пуснем слуха, че сте убити в битката. И двамата. Не е нужно другите да научават истината. Но, знаеш ли, това е равносилно да бягаш от вкъщи. Желаем ти доброто, но се чувстваме малко засегнати от начина, по който постъпи. Ние гласувахме да те приемем в братството. Мина през ада заедно с нас. Ти… Спомни си само какво преживяхме ти и аз, заедно. А се държиш с нас като с отрепки. Не е лесно за преглъщане.