Читать «Черният отряд» онлайн - страница 173

Казах му преценката си, че сме дошли на два километра южно от мястото, където се намирахме в момента. Той ми подаде юздите на резервните коне и тръгна покрай скалите. Напредваше бавно и внимателно оглеждаше земята. Не обърнах особено внимание на действията му. Беше по-добър следотърсач от мен.

Всъщност, и аз можех да намеря тази диря. Мълчаливия вдигна ръка, после посочи земята. Гарвана и детето бяха напуснали местността там, където ние с Господарката прекосихме границата, и бяха поели в обратна посока.

— Искали са да печелят време, не да прикриват следите си — предположих.

Мълчаливия кимна и се взря на запад. Със знаци ме разпита за пътищата.

Главният път север-юг минаваше на шест километра западно от Кулата. Точно него следвахме до Защитника. Предположихме, че отначало те ще се насочат нататък. Дори в тези времена движението беше достатъчно, за да прикрие преминаването на мъж с дете. Поне в очите на нормалните хора. Мълчаливия вярваше, че може да ги проследи.

— Не забравяй, това е неговата страна — напомних му. — Познава я по-добре от нас.

Мълчаливия кимна разсеяно и безгрижно. Вдигнах очи към слънцето. Оставаха ни около два часа до здрач. Почудих се каква преднина имат.

Изкачихме една височина. Магьосникът се огледа за миг, после направи няколко крачки на юг и кимна в отговор на мислите си. Махна и пришпори коня си.

И тъй яздихме неуморните си зверове — в галоп, час подир час. И след залез-слънце, и цяла нощ, и целия следващ ден. Насочвахме се към морето, докато не изпреварихме значително набелязаните обекти. Почивките ни бяха редки и кратки. Всичко ме болеше. Твърде малко време делеше приключението ми с Господарката от бясната езда.

Спряхме там, където пътят обикаляше подножието на горист хълм. Мълчаливия посочи едно оголено място, което представляваше идеална наблюдателница. Кимнах. Обърнахме и се покатерихме горе.

Погрижих се за конете ни, след което рухнах на земята.

— Твърде стар съм за това — въздъхнах и незабавно заспах.

Мълчаливия ме събуди по здрач.

— Идват ли? — попитах.

Той поклати глава и даде знак, че не ги очаква преди зазоряване. Но все пак трябваше да хвърлям по едно око на пътя, в случай че Гарвана бе решил да пътува и нощем.

Тъй че седях под бледата светлина на кометата, увит в одеяло. Треперех от зимния вятър, час след час, усамотен с мисли, които не исках да задълбавам. Видях само няколко сръндака, които излизаха от горите в нивите с надежда да намерят по-добра паша.

Мълчаливия ме смени няколко часа преди изгрев. О, радост, о, радост! Сега можех да легна и да си треперя, и да прехвърлям в главата си мислите, които не ми допадаха. Но все пак съм заспал, защото, когато Мълчаливия стисна рамото ми, беше светло…

— Идват ли?

Той кимна. Изправих се, потрих очи с длан и се втренчих в пътя. Да, точно така, две фигурки приближаваха от юг. Едната беше по-висока от другата. Но на това разстояние можеше да е всеки възрастен е дете. Събрахме багажа и натоварихме припряно конете, след което се спуснахме по хълма. Мълчаливия искаше да изчакаме близо до завоя на пътя. Каза ми да изскоча зад гърба им, просто за всеки случай. Знае ли човек с Гарвана.