Читать «Черният отряд» онлайн - страница 170

Олюлях се на гърба на коня на Перото, стъписан и ужасен. Ако видението беше истинско, аз щях да присъствам. Ако видението беше истинско, познавах Бялата роза. Живях редом с нея вече година. Беше ми приятелка. И я бях изключил от сметката заради недъга й…

Пришпорих конете към лагера. Когато часовият ме повика, бях възвърнал цинизма си достатъчно, за да отхвърля видението. Просто доста ми се беше струпало този ден. Хора като мен не стават пророци. Особено ако са от погрешната страна.

Брестака беше първото познато лице, което видях.

— Боже, изглеждаш ужасно! — възкликна той. — Ранен ли си?

Събрах сили колкото да поклатя глава. Той ме свали от коня и ме положи някъде. Това беше последното, което си спомням от последвалите часове. Като изключим факта, че сънищата ми бяха накъсани и свързани с бъдещето като предишното видение. Изобщо не ми харесаха. Но не успях да им избягам.

Обаче човешкото съзнание е гъвкаво. Успях да забравя сънищата в мига на пробуждането.

7.

Розата

Спорът с Капитана бушува в продължение на два часа. Той беше непоклатим. Не пожела да приеме доводите ми, законови или морални. С течение на времето и други от братството идваха по работа при пълководеца ни и се включваха в кавгата. Когато наистина ми прикипя, вече присъстваха повечето от водачите ни: Лейтенанта, Гоблин, Мълчаливия, Брестака, Шекера и неколцина от новите офицери, които бяхме набрали тук, в Чар. Малкото си подкрепа получих от най-невероятни източници — Мълчаливия застана на моя страна, също и двама от новобранците.

Излязох навън с натежали крачки. Мълчаливия и Гоблин ме последваха. Кипях от гняв, макар да не бях изненадан от реакцията им. След победата над Бунта почти нищо не можеше да спре упадъка на Отряда. Щяха да се въргалят като прасета в океан от сладка помия. Въпросите за „право“ и „криво“ не стояха на дневен ред. С една дума, на кого му пукаше?

Все още беше рано. В деня след битката не спах добре и преливах от нервна енергия. Вървях трескаво, опитвайки се да се отърся от нея.

Гоблин ме догони и се изпречи на пътя ми, след като се бях успокоил. Мълчаливия гледаше отблизо. По-разговорливият от двамата магьосници ме попита:

— Може ли да поговорим?

— Вече говорих. Никой не ме слуша.

— Твърде си многословен. Ела тук и седни.

„Тук“ се оказа купчина снаряжение до лагерния огън, където някои от нашите готвеха, а други играеха тонк. Обичайната сган. Погледнаха крадешком и ме забравиха. Всички изглеждаха притеснени. Сякаш се тревожеха за здравия ми разум.

Предполагам, че ако някой от тях беше постъпил като мен, преди година, например, щях да изпитвам същите съмнения.

Съвсем искрено объркване и загриженост от притеснение за събрата.

Тяхното дебелоглавие ме вбесяваше, но не можех да се поддам на раздразнението си, понеже изпращането на Гоблин доказваше желанието им да разберат гледната ми точка.

Играта продължи, тиха и вяла в началото. Скоро се оживи при размяната на слухове за битката.

— Какво стана вчера, Знахар? — попита Гоблин.