Читать «Черният отряд» онлайн - страница 169

Влачех се през локви съсирена кръв, прескачах трупове, събирах конете, които бях пуснал от конюшните на Господарката. За мен е загадка защо взех няколко, като изключим смътното усещане, че може да ми бъдат от полза. Яхнах животното на Перото, защото никак не ми се вървеше пеша.

Спрях да погледам кометата. Изглеждаше изстинала.

— Не този път, а? — попитах я. — Не мога да ти кажа, че съм ужасно разочарован!

Слаб кикот. Как да бъда? Ако това беше часът на Бунта, както те вярваха, щях да съм мъртъв.

Спрях още два пъти, преди да стигна лагера. Първия път чух тихи проклятия, докато се спусках по останките на долната подпорна стена. Тръгнах се към източника на звука и открих Едноокия, седнал до разпнатата форвалака. Говореше спокойно, на език, който не разбрах. Беше толкова напрегнат, че не чу приближаването ми. Нито чу отдалечаването ми след минута. Бях отвратен до дън душа.

Едноокия се разплащаше за смъртта на брат си Тъпана, Доколкото го познавах, нямаше да спре дни наред.

За втори път спрях на мястото, откъдето мнимата Бяла роза бе наблюдавала битката. Тя още беше там. Загинала на съвсем ранна възраст. Приятелите й магьосници бяха направили смъртта й по-тежка с опити да я спасят от заразата на Оплаквача.

— Толкова и по този въпрос — промълвих.

Погледнах назад към Кулата и към кометата. Тя беше спечелила…

Или не? Какво постигна Господарката в действителност? Унищожението на Бунта? Но той бе станал инструмент на съпруга й, още по-страховитото зло. Именно Властителя беше разбит тук, макар че само те двамата — и аз — знаехме. Но бяха пръснати семената на още по-голямо бедствие. Нещо повече, идеалите на Бунта бяха преминали през пречистващ и каляваш огън. След едно поколение…

Не съм религиозен. Не мога да се моля на богове, които не дават и пукната пара за безсмислените дела на човечеството. Искам да кажа, от логична гледна точка, същества от този вид просто не биха дали. Но може би съществува сила на по-великото добро, създадена от обединението на собствените ни неосъзнати умове, която е станала независима власт, по-могъща от съставните си части. Може би, като плод на разума, не е свързана с времето. Може би е в състояние да наднича навсякъде и по всяко време, и да мести пешките така, че в крайна сметка днешната победа да стане първото стъпало към утрешния разгром.

А може би умората си играеше със съзнанието ми. За няколко секунди повярвах, че съм видял пейзаж от бъдещето. Видях триумфа на Господарката да се обръща като змия и да довежда до унищожението й при следващото преминаване на кометата. Видях истинската Бяла роза, понесла знамето си към Кулата. Видях и фаворитите й тъй ясно, сякаш самият аз съм там…