Читать «Черният отряд» онлайн - страница 167

Точно така видях момичето.

Бяхме изминали три четвърти от пътя. Мярнах някакво движение и хлъцнах тихичко. Глезанка погледна към нас, засенчвайки очите си. От сенките се подаде ръка и я издърпа назад.

Погледнах Господарката. Не беше забелязала нищо. Беше твърде съсредоточена да управлява килима.

Какво точно ставаше? Дали Бунтът бе изтласкал Черния отряд в камъните? Защо тогава не видях никой друг?

Господарката постепенно и мъчително набираше височина. Пред мен се разгънаха земите на подхода.

Земя на кошмарите. Застилаха я десетки хиляди мъртви Бунтовници. Повечето бяха паднали в строя. И от двете страни насипите бяха осеяни с мъртъвци. На върха на пирамидата се вееше знамето на Бялата роза. Пилонът му беше килнат. Не забелязах никакво движение мълчание се стелеше над земята. Само шепотът на студения вятър го нарушаваше.

Господарката за миг изгуби контрол. Пропаднахме. Успя да спре килима на няколко метра от срещата ни със смъртта.

Нищо не помръдваше, освен развяваното от вятъра знаме. Бойното поле изглеждаше като нарисувано от обезумял художник. Горният пласт Бунтовници лежаха в пози, които говореха, че са погинали в кошмарни мъки. Бяха неизброими.

Издигнахме се над пирамидата. Смъртта бе премела и нея. Портите все още бяха отворени. Телата на Бунтовниците лежаха в сянката й.

Бунтът беше проникнал вътре.

На върха на пирамидата имаше малко тела, всичките на врагове. Събратята ми сигурно се бяха скрили вътре.

Да, те още трябваше да се бият из онези криволичещи коридори. Кулата бе огромна, за да бъде превзета бързо. Заслушах се, но не чух нищо.

Върхът на Кулата беше на сто метра над нас. Не можехме да го достигнем… Там се появи някакъв силует, който ни помаха. Беше нисък и облечен в кафяво. Зинах. Спомних си за единствения Покорен, който носеше кафяво, фигурата се премести с накуцване на по-добра позиция и продължи да ни подканва. Килимчето се издигна. Петдесет метра. Трийсет. Погледнах през рамо към панорамата на смъртта. Четвърт милион души? Направо главозамайващо. Твърде много, за да има някакъв истински смисъл. Дори в битките по времето на Властелина не бяха паднали толкова мъже…

Погледнах Господарката. Тя го беше измислила. Ако Кулата оцелееше след битката, която се водеше вътре, щеше да бъде абсолютна господарка на света. Кой щеше да й се противопостави? Мъжете от цял континент лежаха мъртви…

Половин дузина Бунтовници изскочиха пред портата. Обстреляха ни със стрели. Само няколко се издигнаха на височината на килима. Войниците се отказаха и зачакаха. Знаеха, че сме загазили.

Петдесет стъпки. Двайсет и пет. Господарката овладяваше килима с мъка, макар и с помощта на Хромия. Треперех от вятъра, който заплашваше да ни блъсне в Кулата. Спомних си дългото падане на Оплаквача. Бяхме на същата височина.