Читать «Черният отряд» онлайн - страница 152

— Кон? Защо? Откъде? — недоумявах.

— Просто предавам съобщение, Знахар! Не питай мен… Говори с дявола!

Млад войник с цветовете на Оплаквача се появи от задния ръб на пирамидата. Водеше няколко коня. Брестака изтича към него. След кратък словесен двубой ме повика. Колебливо се приближих към него.

— Избери си един, Знахар!

Избрах стройна кестенява кобила — очевидно спокойно животно — и се метнах на гърба й. Хубаво беше да съм отново на седлото. Доста време бях пешеходец.

— Пожелай ми късмет, Брестак! — исках гласът ми да прозвучи смело, но се чу само писклив шепот.

— Имаш го! — и, когато потеглях, добави: — Видя ли докъде те докараха глупавите ти истории, а?

— Остави ме на мира, става ли?

Когато пришпорих коня, се зачудих — за миг — доколко изкуството засяга живота. Дали наистина сам си бях виновен?

Господарката не извърна глава при пристигането ми. Махна леко. Конникът от дясната й страна се отмести и ми направи място. Схванах намека, спрях и се съсредоточих върху панорамата, вместо да зяпам нея. Усещах, че се забавлява.

Положението се беше влошило по време на отсъствието ми. Войниците на Бунта бяха завзели няколко позиции на втория насип. На първия формациите ни бяха разбити. Оплаквача бе отстъпил и хората му помагаха на онези отдолу да се качат на подпорната стена. На третото ниво войниците на Шепота опъваха лъковете си за пръв път.

Обсадните рампи почти бяха стигнали най-близкия ров. Големите кули бяха спрели. Повече от половината извън строя. Останалите още действаха, но бяха толкова далеч, че стрелците не можеха да ги поразят. Слава на небесата поне за тези дребни услуги.

Покорените на първия насип използваха уменията си, но бяха притиснати толкова силно, че почти нямаха възможност да се развихрят ефективно.

— Исках да видиш това, хроникьоре — каза Господарката.

— А? — още един блестящ изказ от мъдреца на Черния отряд.

— Това, което ще се случи. За да е записано вярно поне на едно място.

Погледнах крадешком към нея. Усмивката й беше тънка и подигравателна. Прехвърлих вниманието си към схватките. Това, което тя ми причиняваше — само застанала сред яростта на свършека на света — беше по-ужасяващо от всякаква смърт в битка. Твърде стар съм да кипя като петнайсетгодишен мераклия.

Господарката щракна с пръсти.

Ездачът от лявата й страна вдигна сребърния рог и отметна воала от лицето си, за да го поднесе към устните си. Перото! Стрелнах с поглед Господарката. Тя ми намигна.

Покорен. Перото и Пътешественика бяха Покорени, също като Шепота преди тях. Каквито сили и могъщество да бяха притежавали, сега те се намираха на разположение на Господарката… Тази мисъл направо ме задави. Последствия, следствия… Старите Покорени падат, нови заемат тяхното място…

Рогът запя — сладък звук, все едно ангел зовеше обитателите на рая. Не беше силен, но отекна навсякъде, сякаш идваше от самата небесна твърд. Боевете спряха на мига. И врагове, и свои — всички се обърнаха към пирамидата.

Господарката щракна с пръсти. Другият ездач (както предположих, Пътешественика), вдигна високо копието си и сведе острието му.