Читать «Черният отряд» онлайн - страница 154

Както винаги, Бунтът ни превъзхождаше числено. Един по един слоновете падаха. Врагът се трупаше пред линията на атаката. Ние не разполагахме с резерви. Свежи войници се стичаха от лагера на Бунта — без ентусиазъм, но с достатъчно сила да унищожат напредъка ни. Отстъплението беше наложително.

Господарката чрез Пътешественика заповяда прекратяване на атаката.

— Много добре — промърморих. — Наистина великолепно!

Хората ни се връщаха на позициите си, изтощени до смърт.

Скоро щеше да се здрачи. Бяхме издържали още един ден. Допълних:

— А сега какво? Тези глупаци няма да спрат, докато кометата е в небето. А ние пуснахме последната си стрела.

— Опиши го, както го видя, хроникьоре! — усмихна се Господарката и се оттегли заедно със спътниците си.

— А какво да правя с този кон? — измрънках.

Тази нощ пропуснах магьосническото сражение. Не знам кой понесе по-тежки загуби. Изгубихме Лунния хищник, Безликия и Нощната сянка. Само последният падна при вражеско нападение. Останалите пострадаха заради враждата помежду им.

Няма и час след залез пристигна куриер. Подготвях екипа си за слизане долу след вечеря. Отново Брестака ми предаде вестта.

— В Кулата, Знахар. Приятелката ти те вика. Вземи си и лъка.

Човек не може да се страхува от някого до безкрайност, пък било и от самата Господарка. Попитах отчаян:

— Защо и лъкът?

Той сви рамене.

— Да взема ли и стрели?

— За това нямам нареждания. Не ми звучи разумно.

— Вероятно си прав. Едноок, оставям всичко в твои ръце.

Време, прекарано в лукс. Поне ми спестяваше прекарването на нощ в рязане на крайници, шиене на рани и успокояване на младежи със сигурността, че няма да преживеят до края на седмицата. Службата при Покорените дава на войника по-добър шанс да оцелее с раните си, но гангрената и перитонитът все пак взимат своя дял.

И тъй, надолу по дългата рампа и напред през тъмната порта. Кулата надвисваше в небето като легендарен образ, окъпан в сребърната светлина на кометата. Дали Кръгът бе сбъркал? Нима бе чакал прекалено дълго? Дали кометата преставаше да бъде благоприятен знак, след като започнеше да отслабва?

Колко път предстоеше на източните армии? Не бяха достатъчно близо. Но стратегията ни май не се основаваше на отлагането. Ако планът бе такъв, щяхме да сме се изнесли в Кулата и да сме запечатили входа. Или не?

Побиха ме тръпки. Естествено колебание. Докоснах амулета, който Гоблин ми даде навремето, а после и връчения от Едноокия. Не ми вдъхваха много увереност. Погледнах пирамидата и ми се стори, че различавам масивен силует на върха. Капитана? Вдигнах ръка. Силуетът отвърна. Поразвеселен, се обърнах.

Портите изглеждаха като зиналата паст на нощта, но крачката през тях ме запрати в широк осветен коридор. Смърдеше На коне и крави, минали оттук преди цяла вечност.

Един войник ме очакваше.

— Ти ли си Знахаря? Кимнах.

— Последвай ме!

Той не беше гвардеец, а млад пехотинец от армията на Оплаквача. Изглеждаше объркан. Тук-там зърнах още бойци от същата армия. Това ме разстрои. Оплаквача прекарваше нощите си в прехвърляне на войници, докато останалите от Покорените се биеха с Кръга и помежду си. Никой от тези бойци не беше помирисал бойното поле…