Читать «Черният отряд» онлайн - страница 151

Беше средата на следобеда. Бунтът все още разполагаше с няколко часа дневна светлина. Започнах да треперя. Едноокия, когото не бях виждал от началото на битката, отново се приближи до мен.

— Има вести от Кулата — каза. — Изгубили са шестима от Кръга тази нощ. Което означава, че може би разполагат с осмина. Надали сред тях има и един негов член от времето, когато за пръв път дойдохме на север.

— Нищо чудно, че започнаха толкова бавно.

Той огледа положението.

— Не изглежда добре, нали?

— Не особено.

— Предполагам, че заради това излиза и тя…

Обърнах се.

— Аха. На път е. Самата тя!

Студено. Студено — студено — студено. Не знам защо. Тогава чух Капитана да крещи. И Лейтенанта, и Шекера, и Брестака, и Гарвана, и не знам си още кой. Всички ни крещяха да заемем местата си в строя. Времето за помайване бе свършило. Оттеглих се в лазарета — няколко палатки отзад, за нещастие от подветрената страна на отходното място.

— Бърза проверка — казах на Едноокия. — Провери дали всичко е в ред.

Господарката пристигна на кон от рампата, която се издигаше до входа на Кулата. Яздеше животно, отгледано за това. Беше огромно и буйно, лъскав жребец, който въплъщаваше представата на художник за конско съвършенство. Тя беше облечена много изящно, в червен и златен брокат, с бели шалове, златни и сребърни бижута и няколко черни орнамента. Като богата жена, каквато може да се види по улиците на Опал. Косата й, по-тъмна от нощта, се спускаше свободно под елегантна триъгълна шапка от бяла дантела, увенчана с бели щраусови пера. Мрежичка от перли я прикрепяше. Изглеждаше най-много двайсетгодишна. Тишина обгръщаше приближаването й. Оставяше бойците ни ококорени. Никъде не видях и спомен от страх.

Спътниците на Господарката отлично подхождаха на избрания от нея образ. Средни на ръст, облечени в черно, със скрити зад черни воали лица. Яздеха черни коне с черни кожени седла. Олицетворение на популярния образ на Покорените. Единият носеше дълго черно копие, увенчано с почернена стомана, другият — голям сребърен рог. Двамата яздеха на почтително разстояние от двете страни на Господарката.

Тя почете присъствието ми със сладка усмивка, докато минаваше край мен. Очите й искряха от радост и подкана…

— Тя още те обича — подигра ми се Едноокия.

— Точно от това се страхувам — потръпнах.

Тя яздеше през редиците на братството до Капитана. Разговаря с него половин минута. Той не издаде чувствата си, изправен срещу това древно зло. Нищо не може да го разтърси, ако нахлупи желязната командирска маска.

Брестака се появи задъхан. Не го бях виждал от дни.

— Как се справяш, друже? — попитах го.

— Тя иска теб.

От устата ми изскочи някакво „Блъб“. Много интелигентен отговор!

— Знам какво имаш предвид. Достатъчно, че и предостатъчно. Но какво да направя? Намери си кон.