Читать «Черният отряд» онлайн - страница 149

Едноокия беше прав. Там, срещу нас, Бунтовниците се вълнуваха. Скоро щеше да се развихри бой. Време беше да си обираме крушите, и по двете причини. Грабнах чантата си и хукнах.

По обратния път подминахме и Приносителя на бури, и Ловеца на души. Отдадох подигравателно чест и на двамата воден от не знам каква зле разбрана смелост. Единият от тях, сигурен бях, беше насъскал форвалака. Но не получих отговор.

Вълната от шока ме застигна чак когато бях в безопасност на върха на пирамидата. Братството беше около мен. Нямах нищо за вършене, освен да си представям какво можеше да се случи. Тогава се разтреперих толкова силно, че Едноокия ми даде една от собствените ми нокаутиращи отвари.

Сиянието навести сънищата ми. Вече ми беше стар приятел — златисто сияние и прекрасно лице. Каза ми, както и преди:

— Верните ми не бива да се боят!

Източният хоризонт порозовяваше, когато упойката започна да ме отпуска. Събудих се не толкова уплашен, но не и по-спокоен. За трети път се опитваха да ме убият. Който и да изпращаше убийци, все щеше да намери начин. Въпреки успокоенията на Господарката.

Едноокия се появи почти веднага и попита:

— Добре ли си?

— Аха.

— Пропусна страхотно изпълнение!

Вдигнах въпросително вежди.

— Кръгът и Покорените се вкопчиха точно след като ти духна свещичката — обясни той. — Преди малко свършиха. Този път беше доста зловещо. Костотрошача и Приносителя на бури пострадаха. Стори ми се, че се бият помежду си. Ела! Искам да ти покажа нещо.

Последвах го с мърморене.

— Колко пострада Бунта?

— Ще чуеш различни версии. Във всеки случай доста. Поне четирима техни го отнесоха… — той спря до предния ръб на върха на пирамидата и драматично махна с ръка.

— Какво?

— Да не си сляп? Аз имам само едно око и виждам по-добре от теб с него!

— Подскажи ми — помолих.

— Потърси разпятието.

— О! — възкликнах. След като ме насочи, лесно забелязах кръста, издигнат до командния пост на Приносителя на бури — Добре. И какво от това?

— Това е твоето приятелче, форвалака.

— Моето ли?

— А да не е наше? — изражение на удовлетворено злорадство премина по лицето му. — Край на историята, Знахар. И то задоволителен. Все едно как и кой уби Тъпана, доживях да видя зловещия му край!

Вляво от нас Гарвана и Глезанка наблюдаваха напредването на Бунта. Пръстите им се стрелкаха светкавично. Бяха прекалено далеч, за да доловя кой знае колко. Все едно да подслушваш разговор на език, който не владееш особено добре. Чуваш познати слова, а смисълът ти убягва.

— Какво му става на Гарвана напоследък? — попитах.

— Какво искаш да кажеш?

— Занимава се само с Глезанка. Вече дори не се навърта около Капитана. Не е играл на карти, откакто донесохме Перото и Пътешественика. Вкисва се всеки път, когато опиташ да се държиш мило с детето. Да не е станало нещо, докато ни нямаше?

Едноокия сви рамене.

— Бях с теб, Знахар. Забрави ли? Никой нищо не ми казва. Но, като спомена, да, наистина се държи странно… — той се изкиска. — Странно за Гарвана, тъй де.

Огледах армията на Бунта. Изглеждаха обезсърчени и неорганизирани. Дори в тежката нощ бяха завършили със запълването на двата външни рова. Усилията върху третия им бяха осигурили дузина места за преминаване. Армиите ни на второто и третото нива изглеждаха оредели. Полюбопитствах защо.