Читать «Черният отряд» онлайн - страница 147

Близо до задната стена на пирамидата бяхме изкопали тесен ров. Служеше ни за отходно място. Капитана ме хвана точно там, в най-неудобния момент.

— Има нужда от теб на долното ниво, Знахар. Вземи Едноокия и екипа си.

— Какво?

— Ти си лечител, нали?!

Леле, какъв съм глупак. Трябваше да се сетя, че няма да остана страничен наблюдател. И останалите от братството слязоха долу, за да изпълняват различни задачи.

Слизането не беше проблем, макар че движението по временните рампи бе натоварено. Хората от горното ниво и от върха на пирамидата влачеха амуниции за стрелците — Господарката сигурно беше трупала стрели с поколения. Обратно пренасяха трупове и ранени.

— Идеален момент да ни нападнат — казах на Едноокия. — Само трябва да докарат рампите.

— Твърде заети са да вършат същото като нас.

Минахме на десетина стъпки от Ловеца на души. Вдигнах ръка в колеблив поздрав. След кратка пауза той повтори жеста ми. Останах с чувството, че го бях стреснал.

Слизахме надолу, и пак надолу, на територията на Приносителя на бури. Тук вече цареше истински ад. Така е на всяко бойно поле след края на битката, но досега не бях виждал подобно нещо. Навсякъде бяха нападали хора. Мнозина бяха Бунтовници, които нашите нямаха сили да довършат. Дори войниците от горните нива просто ги изритваха от пътя си, за да съберат нашите пострадали. На дузина метра от нас, необезпокоявани, войниците на Бунта вдигаха своите хора и ритаха нашите.

— Сякаш чета старите Анали — споделих с Едноокия. — Например, битката в Прорив.

— Там не се проля толкова кръв.

— Хммм.

Той е бил там. Дълъг път е извървял.

Намерих един офицер и го попитах къде да разположим лазарета. Той предположи, че ще сме най-полезни за Костотрошача. По пътя минахме неудобно близо до Приносителя на бури. Амулетът на Едноокия изгори китката ми.

— Приятел ли ти е? — попита саркастично черният магьосник.

— Какво?

— Ами, страшилището така те изгледа…

Потръпнах. Лимонена мъгла. Носи се срещу вятъра. Спокойно можеше да е номер на Приносителя на бури.

Костотрошача беше огромен — по-голям от Видоменителя — повече от двеста и петдесет килограма стоманени мускули, извисяващи се над два метра височина. Силата му го превръщаше направо в гротеска. Устата му беше като на крокодил и се твърдеше, че в древността изяждал враговете си. Няколко от старите легенди го наричаха също и Костомелача заради силата му.

Докато зяпах, един от лейтенантите му ни нареди да идем в далечния край на десния фланг, където боевете били толкова леки, че още не е изпратен медицински екип.

Намерихме съответния командир на батальона.

— Настанете се тук — каза той и вкиснато додаде: — Ще заповядам да донесат ранените!

Един от екипа му ни подшушна:

— Сутринта той беше още командир на група. Тежки жертви дадоха офицерите!

Когато има тежки жертви сред офицерите, значи, че застават в предните редици — за да не допуснат хората им да се пречупят.