Читать «Черният отряд» онлайн - страница 148

Ние с Едноокия хванахме иглите.

— Мислех, че тук е било по-леко!

— Леко е относителна дума — той ни огледа сурово, говореше за „лек“ бой, докато бяхме прекарали деня в бездействие на пирамидата.

Лекуването на светлината на факли е много забавно нещо. Двамата се справихме с няколкостотин души. Когато спирах, за да прогоня болката и вцепенението от ръцете и раменете си, объркано вдигах глава към небето. Очаквах Покорените да се развихрят до полуда и тази нощ.

Гол до кръста, Костотрошача влезе в полевата ни операционна. Със свалена маската изглеждаше като огромен борец. Не каза нищо. Опитахме се да не му обръщаме внимание. Малките му свински очички останаха напрегнато присвити, докато ни оглеждаше.

Ние с Едноокия обработвахме от двете страни един и същ пациент. Внезапно черният маг спря и вдигна глава като подплашен кон. Очите му се разшириха. Огледа се сепнато.

— Какво има? — попитах.

— Аз не… Странно. Изчезна. За момент… Няма значение.

Продължих да го наблюдавам. Беше изплашен. По-изплашен, отколкото присъствието на Покорен предполагаше. Сякаш го заплашваше някаква лична опасност. Погледнах Костотрошача. И той се взираше в Едноокия.

Същото се повтори и по-късно, докато работехме над различни пациенти. Вдигнах глава. Зад него, на нивото на кръста, зърнах блеснали очи. По гърба ми полазиха ледени тръпки.

Едноокия гледаше в мрака. Притеснението му растеше. Когато приключи с пациента, изми ръцете си и пристъпи към Костотрошача.

Разнесе се животински рев тъмна сянка се метна в осветения кръг — право към мен.

— Форвалака! — изпъшках и се хвърлих встрани.

Звярът прелетя над мен, като закачи с лапа куртката ми.

Костотрошача се добра до мястото, където се приземи човекът леопард едновременно с него. Едноокия развихри заклинание, което ме заслепи — мен, форвалака и всички присъстващи. Чувах рева на звяра. Гневът му прерасна в агония. Когато зрението ми се възстанови, Костотрошача и чудовището вече бяха сплетени в смъртоносна прегръдка. Дясната ръка на Покорения мачкаше гръкляна на създанието, а лявата — ребрата му. Звярът напразно драскаше с нокти във въздуха. Уж имаше силата на дузина истински леопарди, но в хватката на Костотрошача старата женска беше безпомощна. Покорения се разсмя и отхапа от лявата й плешка.

Едноокия се помъкна към мен.

— Трябваше да разполагаме с този в Берил — подхвърлих с треперещ глас.

Едноокия беше толкова изплашен, че се задави. Не се засмя. И на мен не ми беше много весело, честно казано. Просто рефлексивен сарказъм. Хуморът на осъдения на смърт.

Призивът на тромпети изпълни нощта. Хората се затичаха към позициите си. Дрънченето на оръжие заглуши хъркането на форвалака. Едноокия хвана ръката ми.

— Трябва да се махаме оттук! — каза. — Хайде!

Бях очарован от зрелището. Леопардът се опитваше да се промени. Приемаше смътно женствени форми.

— Хайде! — Едноокия изруга солено. — То те преследва, нали знаеш. Пратили са го по петите ти. Да изчезваме, преди да се е измъкнало!

Енергията на зловещата твар нямаше изчерпване, въпреки невероятната сила и диващина на Костотрошача. Покорения беше разкъсал лявата й плешка със зъби.