Читать «Черният отряд» онлайн - страница 138

Разбира се, не повярвах нито за миг. Бях в пастта на Кулата. А тази мрачна сграда няма прозорци.

Тя се обърна. И видях онова, за което всеки мъж мечтае в сънищата си. Съвършенството. Не беше нужно да заговори, за да познавам гласа й, ритъма на речта й, паузите между думите. Не се налагаше да се раздвижи, за да познавам маниерите й, походката й, странния начин, по който слага ръка на гърлото си. Когато се смее. Познавах я от юношеството си.

За секунди разбрах защо старите легенди твърдят, че присъствието й е всепоглъщащо. Самият Властелин сигурно се е олюлявал в поривите на знойното й излъчване.

То ме разтърси, но не ме отвя. Макар че за едната ми половина това беше блян, другата си спомни множеството години в компанията на Гоблин и Едноокия. Нищо не е каквото изглежда там, където е замесена магия. Да, може да е прекрасно, но е като сладкиш с глазура.

Господарката ме изучаваше също толкова изпитателно, колкото и аз нея. Накрая каза:

— Ето, че се срещнахме отново!

Гласът й покри всичките ми очаквания. И ги надмина. Имаше и насмешлива нотка:

— Така е — изхърках.

— Изплашен си.

— Разбира се.

Само глупак щеше да отрече. Навярно.

— Раниха те — тя се приближи към мен като повей. Кимнах, пулсът ми се ускоряваше. — Не бих те подложила на всичко това, ако не беше важно.

Кимнах отново, твърде потресен да говоря — и напълно озадачен. Това беше Господарката, злодеят от древността, оживялата Сянка. Това беше черната вдовица в сърцето на паяжината на мрака, полубогинята на злото. Какво можеше да е толкова важно, че да я накара да прояви интерес към мен? И отново ме заляха подозрения, които не исках да призная дори пред себе си. Миговете на критични събрания с важни личности не са многобройни.

— Някой се е опитал да те убие. Кой?

— Не знам.

Покорен по вятъра. Лимонена мъгла.

— Защо?

— И това не знам.

— Знаеш. Дори и да мислиш, че не знаеш! — прелестният й глас стана режещ като кремък.

Бях дошъл, подготвен за най-лошото, но бях увлечен в този сън и неволно бях свалил защитата си…

Въздухът изсъска. Лимонено сияние бликна над Господарката. Тя се приближи, фигурата й се разми. Остана само лицето и жълтото. Лицето се разшири — огромно, настоятелно, идваше все по-близо. Жълтото изпълни цялата вселена. Не виждах нищо, освен окото…

Окото! Спомних си Окото в Гората на облака. Опитах се да закрия лице с ръце. Не успях да помръдна. Мисля, че запищях. По дяволите! Знам, че пищях.

Имаше въпроси, които не чувах. Отговорите се носеха през съзнанието ми, по дъгата на мисълта — като мазни капчици, които се разпръскват по спокойна, бистра вода. Вече нямах тайни.

Никакви тайни. Нито една мисъл, която някога бях скрил.

Ужасът ме разтърсваше като гърчеща се змия. Бях написал онези глупави измислици, вярно, но същевременно изпитвах съмнения и отвращение. Злодей, черен като нея, щеше да ме унищожи, задето храня подобни отровни мисли…

Грешах. Тя беше сигурна в силата на своята злост. Не изпитваше нужда да слага край на въпросите, съмненията и страховете на подчинените си. Можеше да се изсмее над съзнанието и скрупулите ни.