Читать «Черният отряд» онлайн - страница 137

— Не беше случайност — изсъсках. — Някой иска да ме убие! — не можех да прогоня мисълта за лимонената мъглица, която се носеше срещу вятъра, от замаяната си глава — Защо?

— Кажеш ли ми, и двамата ще знаем, друже. Хей, хора! Я донесете носилка! — той пристегна по-здраво колана. — Всичко ще се оправи, друже. Ще доведем лечител след минутка!

— Прекъсната артерия — отвърнах аз. — Това е сложно!

Ушите ми бучаха. Светът започваше да се върти бавно, стана ми студено. Шок. Колко кръв бях изгубил? Капитанът действаше достатъчно бързо. Имаше достатъчно време. Ако лечителят не се окаже някой касапин…

Капитанът сграбчи един ефрейтор.

— Разбери какво е станало долу. Не се връзвай на тъпи отговори!

Донесоха носилка. Качиха ме на нея, завързаха ме и припаднах. Събудих се в малка операционна, под грижите на мъж, който беше колкото магьосник, толкова и хирург.

— По-добра работа, отколкото аз бих свършил — похвалих го, когато приключи.

— Боли ли?

— Не.

— Адски ще боли след малко.

— Знам.

Колко ли пъти бях изричал тези думи?

Гвардейският капитан влезе и попита:

— Как върви?

— Готово — отвърна хирургът и ме предупреди: — Никаква работа. Никакво напрежение. Никакъв секс. Знаеш препоръките.

— Знам. Раменна превръзка?

Той кимна и добави:

— Освен това за няколко дни ще ти вържем ръката за тялото.

Капитанът беше нетърпелив.

— Откри ли какво се е случило? — попитах го.

— Не и истината. Отрядът на балистата не можа да обясни. Просто някак се плъзнала. Може би си имал късмет… — той ми припомни твърдението ми, че някой иска да ме убие.

Докоснах амулета, който Гоблин ми беше дал.

— Може би.

— Никак не ми се иска — допълни той, — но трябва да те заведа на срещата.

Обзе ме страх.

— Защо?

— Знаеш по-добре от мен.

— Но не знам… — имах смътно подозрение, но го бях изтласкал от съзнанието си.

Оказа се, че съществуват две кули — едната, скрита в другата. Външната беше сърцето на Империята, управлявана от администраторите на Господарката. Вътрешната, която хвърляше в ужас и тях, и нас, заемаше една трета от обема. Един-единствен вход водеше към нея: Малцина прекрачваха прага му.

Входът бе отворен, когато стигнахме. Нямаше пазачи. Предположих, че са излишни. Би трябвало да съм по-изплашен, но бях твърде упоен. Капитанът каза:

— Ще чакам тук!

Беше ме настанил в инвалидна количка, която вкара през входа. Влязох със стиснати очи и разтуптяно сърце.

Вратата се затвори с щракване. Количката дълго се търкаля напред. Няколко пъти зави. Не знам какво я задвижваше. Не пожелах да погледна. После спря. Изчаках. Нищо не се случи. Любопитството ме завладя. Открехнах клепачи.

Тя стои в Кулата и гледа на север. Деликатните Й ръце са сключени пред гърдите Й. Бризът нежно полъхва през прозореца. Разбърква среднощната коприна на косите Й. Сълзи като диаманти проблясват на нежната извивка на бузата Й.

Собствените ми слова, написани преди повече от година, зазвъняха в съзнанието ми. Беше същата сцена от фантазиите ми, до най-незначителната подробност. До детайли, които бях обмислял, но така и не записах. Все едно това въображаемо мигновение бе откъснато непокътнато от съзнанието ми и му бе вдъхнат живот.