Читать «Черният отряд» онлайн - страница 139

Това не беше повторение на срещата ни в гората. Не изгубих всичките си спомени. Просто не чувах въпросите й. За тях съдех по отговорите си за отношенията си с Покорените.

Тя преследваше цел, която бях започнал да подозирам още при Стълбата на плача. Бях попаднал в капан толкова смъртоносен, колкото никога досега: Покорен от една страна и Господарката от друга.

Мрак. И пробуждане.

Тя стои в Кулата, гледа на север… Сълзи като диаманти блестят по бузата Й.

Искрица от съществото на Знахаря бе останала незасегната.

— Това е мястото, откъдето идвам.

Господарката ме гледаше с усмивка. Пристъпи и ме докосна с най-нежните пръсти, които някога е имала жена.

Всичките ми страхове изчезнаха.

И мракът отново се стовари върху мен.

Когато отново дойдох в съзнание, покрай мен преминаваха стените на коридори. Гвардейският капитан буташе инвалидната количка.

— Как си? — попита ме.

Потърсих опора.

— Доста добре. Къде ме водиш сега?

— Навън. Тя нареди да те освободя.

Просто така? Хмм. Пипнах раната си. Излекувана. Поклатих глава. Такива неща не ми се случват.

Спрях на мястото, където бе станала злополуката с балистата. Нямаше нищо за гледане и никой за разпит. Слязох на средното ниво и тръгнах към един от отрядите, които копаеха там. Те имаха заповед да инсталират призма с ширина дванайсет стъпки и дължина осем. Не знаеха защо.

Огледах протежението на подпорната стена. Имаше още дузина подобни обекта.

Момчетата ме огледаха подозрително, когато се вмъкнах в лагера. Давеха се от въпроси, които не можеха да зададат, от загриженост, която не можеха да изразят. Само Глезанка отказа да играе по правилата. Стисна ръката ми и се усмихна широко. Малките й пръсти танцуваха.

Задаваше въпроси, които мъжеството ни забраняваше.

— Карай малко по-бавно! — помолих я.

Още не бях достатъчно опитен да разбирам всичко, което изразяваше тя със знаци. Но радостта й не подлежеше на съмнение. Бях се ухилил до уши, когато осъзнах, че някой върви към мен. Вдигнах глава. Гарвана.

— Капитана те вика! — съобщи той с леденостуден тон.

— Естествено…

Сбогувах се с жест и тръгнах към щаба. Не бързах особено. Никой простосмъртен вече не можеше да ме спеши.

Погледнах назад. Гарвана бе прегърнал собственически Глезанка през раменете. Изглеждаше озадачен.

Капитана се държа ненормално. Беше се отказал от обичайното си ръмжене. Едноокия беше единственият страничен свидетел, който се интересуваше само и единствено от работата.

— Имаме ли проблеми? — попита Капитана.

— Какво имаш предвид?

— Случилото се из хълмовете. Не е случайност, нали? Господарката те вика и половин час по-късно някой от Покорените се престарава. Следва инцидентът в Кулата. Ранен си тежко, а никой няма обяснение.

— Логиката твърди, че случаите са свързани — отбеляза Едноокия.

Капитана допълни:

— Вчера научихме, че умираш. Днес си добре. Магия?

— Вчера ли? — пак бях загубил представа за времето. Бутнах покривалото на палатката и се взрях в Кулата. — Още една нощ в омагьосаните хълмове.