Читать «Черният отряд» онлайн - страница 136

Изкопаната пръст и от трите се пренасяше по-близо до Кулата и се струпваше зад четириметрово дървено ограждение, което обхващаше целия подход. На този насип щяха да бъдат разположени отрядите със задача да осуетят усилията на врага да прекоси окопите.

Сто метра по-навътре се издигаше втора обсадна стена, зад която бяха започнати още два насипа. Господарката искаше да раздели силите си на три отделни армии, по една на всяко ниво и да принуди Бунта да се впусне последователно в три битки.

Пирамида от пръст се издигаше на шейсетина стъпки след последния насип. Вече беше двайсетина метра висока, а страните й бяха под ъгъл трийсет и пет градуса.

Вманиачена чистота характеризираше всичко. Равнината, на места подравнена с по няколко стъпки, беше плоска като плот на маса. Беше засадена с трева. Животните ни я поддържаха подрязана като добре гледана морава. Настлани с камък пътеки я насичаха тук и там, и тежка участ очакваше онзи, който вървеше извън тях без изрична заповед.

Отдолу, на средното ниво, стрелци е лък определяха обсега си между двете най-близки траншеи. Докато те пускаха стрели, техните офицери нагласяха във възможно най-удобно положение лавиците, от които издърпваха стрелите си.

На горната тераса Гвардията се суетеше около балистите, изчислявайки далекобойността и нанасяните поражения при обстрел на далечни цели. До всяка балиста бяха подредени натоварени с амуниции каруци, като тревата и спретнатите пътища, и тези приготовления издаваха вманиачаване на тема ред.

На най-долното ниво работниците започваха да разрушават малки участъци от подпорната стена. Озадачаващо.

Забелязах едно приближаващо килимче и се обърнах да погледам. Кацна на покрива. От него слязоха четирима сковани, разтреперани и продухани от вятъра войници. Някакъв ефрейтор ги отведе нанякъде.

Армиите от изтока напредваха с надеждата да пристигнат преди нападението на Бунта… всъщност, с минималната надежда да успеят. Покорените летяха денонощно напред-назад, за да доведат възможно най-много жива сила.

Под нас се развикаха хора. Обърнах се… И вдигнах ръка. Прас! Ударът ме отхвърли на дузина крачки и ме завъртя. Водачът ми от Гвардията извика. Покривът на Кулата се устреми към мен. Хора крещяха и тичаха към мен.

Претърколих се, опитах се да се изправя и се подхлъзнах в локва кръв. Кръв! Моята кръв! Бликаше от лявата ми подмишница. Втренчих се в раната със замъглени, изумени очи. Какво, по дяволите?…

— Лягай! — нареди ми гвардейският капитан. — Хайде! — и ме тупна здраво. — Бързо! Кажи ми какво да правя!

— Турникет — изхърках. — Вържи нещо. Спри кървенето.

Той смъкна сръчно колана си, добре, бързо мисли. Един от най-добрите възможни турникети. Опитах се да седна и да го съветвам, докато го стягаше.

— Дръжте го легнал — нареди той на няколко зяпачи. — Бавачка, какво стана?

— Едно от оръжията падна от горната тераса. Стреля, докато падаше. Долу се щурат като обезглавени кокошки.