Читать «Черният отряд» онлайн - страница 134

— Какво? По дяволите!

— Свещени небеса!

Завъртях се. Огромна сянка напредваше към нас и растеше успоредно със снижаването на гигантски килим. От ръбовете му надничаха лица. Застинахме с готови за стрелба оръжия.

— Оплаквача! — казах и предположението ми се потвърди от вой на вълк, който предизвиква луната.

Килимът кацна.

— Качвайте се, идиоти такива! Хайде. По-живо!

Засмях се, напрежението ме отпускаше. Това беше Капитана. Танцуваше като нервна мечка по най-близкия ръб на килима. Съпровождаха го останалите от Отряда. Хвърлих багажа си отгоре и хванах протегнатата към мен ръка.

— Гарван! Винаги се появяваш точно навреме!

— Ще съжаляваш, че не ви зарязахме!

— А?

— Капитана ще ти обясни.

И последният от нашите се покатери на килима. Капитана огледа сурово Перото и Пътешественика, после се зае да разпределя равномерно пътниците. В задната част на килима — неподвижно, встрани от всички — седеше създание с ръст на дете, скрито в пластове индигов тюл. Виеше на равни интервали.

Потръпнах.

— Какво е това?

— Капитана ще ти обясни — повтори той.

— Явно. Как е Глезанка?

— Добре се справя…

Дълга реч за Гарвана. Капитана се настани до мен.

— Лоши новини, Знахар! — поде той.

— Нима? — призовах на помощ прехваления си сарказъм. — Е, давай направо. Мога да го понеса!

— Суров мъжага! — отбеляза Гарвана.

Такъв съм си! Ям гвоздеи за закуска! Душа диви котки с голи ръце!

Капитана поклати глава.

— Не е зле да запазиш чувството си за хумор. Господарката иска да се срещне с теб. Лично!

Стомахът ми се устреми към земята на няколкостотин метра под нас.

— О, мамка му! — прошепнах. — О, проклятие! И какво да правя?

— Е, сигурно знаеш по-добре от мен.

Мислите ми се въртяха като мишки, подгонени от котка. За секунди плувнах в пот.

— Надали е толкова зле, колкото изглежда — отбеляза Гарвана. — Тя беше почти любезна.

— Това е молба — кимна Капитана.

— Да бе, как не.

— Ако тя има нещо против теб, просто нямаше да те има — уточни Гарвана.

Успокоението не ме ободри особено.

— Твърде много романтика! — подигра ми се Капитана. — Сега тя се е влюбила в теб.

Никога не забравят и никога не се отказват. От последното ми есе бяха минали месеци.

— За какво се отнася?

— Не благоволи да ни каже.

Останалия път преминахме в мълчание. Те седяха до мен и се опитваха да ме уверят в традиционната за Отряда солидарност. Когато се спуснахме над лагера ни обаче, Капитана каза:

— Тя ни нареди да възстановим силите си до хиляда войника. Можем да записваме доброволци от онези, които доведохме от север.

— Добри новини, добри новини! — съгласих се.

Това си беше повод за празнуване. За пръв път от два века насам щяхме да увеличим числеността си. Мнозина от изгубилите легионите си щяха да са предоволни, ако заменят клетвата си към Покорените с обет към братството. Бяхме много уважавани. С авторитет. А и като наемници имахме повече свобода на действие, от когото и да е на служба при Господарката.

Да, но не успях да се развълнувам. Не и когато същата тази Господарка ме викаше на лична среща.

Килимът кацна. Братята ни се струпаха наоколо, нетърпеливи да разберат как сме се справили. Посипаха се лъжи и шеговити заплахи.