Читать «Черният отряд» онлайн - страница 133
Глен Чарльз Кук
Цветя изригнаха във въздуха. Всеки цвят имаше уста. Всяка уста размахваше бивни като на морж. Цветята късаха крилцата на пеперудите с бивните си, после старателно сдъвкваха телцата им. Гоблин се преви от смях.
Едноокия блъвна буквално картечен огън. От устните му се проточи небесносиня лента. Сребристобели букви оповестяваха мнението му за Гоблин.
— Я престанете! — изрева Лейтенанта заплашително. Не ни трябва допълнително внимание!
— Твърде късно, Лейтенант — отвърна някой — Я погледнете!
Към нас напредваха войници в червена униформа и с бяла роза, бродирана на туниките. Свихме се в тревата като съсели в дупките си.
Над склона на хълма се надигна ропот. Повечето от момчетата заплашваха Едноокия с нечовешки мъчения. Малцинството включваше и Гоблин, заради участието му в предателските фойерверки.
Засвириха тромпети. Бунтовниците се разпръснаха за нападение над хълма ни.
Въздухът стенеше от напрежение. Над склона се понесе сянка, която се гънеше над развълнуваната трева.
— Покорен — промърморих и се надигнах, колкото да, мерна летящото килимче, което се спускаше към долината. — Ловеца на души?
Не бях съвсем сигурен. От това разстояние можеше да е всеки от Покорените.
Килимчето се гмурна сред масиран обстрел. Обви го лимонена мъгла, повлече се след него и за миг ми напомни кометата, увиснала над света. Лимонената омара се пръсна на нишкоподобни парцали. Порив на вятъра пое няколко от тях и ги понесе към нас.
Вдигнах очи. Кометата висеше на хоризонта като призрак на Божия ятаган. От толкова време беше в небесата, че вече не я забелязвахме. Почудих се дали и Бунтовниците са свикнали с нея до такава степен. Това беше едно от най-големите знамения за предстоящата им победа.
Запищяха хора. Килимчето бе прелетяло над редиците на Бунта и сега се рееше надолу по вятъра извън обсега на стрелите им. Оцветената в жълто-зеленикаво мъгла се разсея и едва се забелязваше. Писъците надаваха мъже, пострадали от досега с нея. Там, където се допираше до кожата, зейваха зловещи зелени рани.
Няколко нишки като че ли ни приближаваха. Лейтенанта ги видя.
— Да се махаме, приятели. За всеки случай! — и посочи посоката.
Нишките трябваше да полетят настрани, за да ни настигнат.
Преместихме се на около триста стъпки. Нишките се гънеха и трепереха от вятъра, но идваха към нас. Нас преследваха. Покорения гледаше напрегнато, без да обръща внимание на Бунтовниците.
— Това копеле иска да ни убие! — избухнах.
От ужас краката ми се подгъваха. Защо някой от Покорените иска да станем жертва на инцидент?
Ако
Килимчето се раздвижи толкова внезапно, че ездачът му едва не падна. Стрелна се към най-близката гора и изчезна. Нишките изгубиха жизнеността си, понесоха се надолу и изчезнаха в тревата.
