Читать «Черният отряд» онлайн - страница 131

Един шубрак се разклати. Дебел стар язовец изприпка по брега, прецапа потока, и изчезна в гъстата трева отвъд.

Бунтовниците започнаха да го замерват с камъни, като проклинаха. Броните им дрънчаха като изтървани грънци. Войниците се разходиха наоколо. Обсъждаха, че сигурно сме наблизо.

Не бихме могли да се отдалечим много пеша. Логиката заплашваше да развали и най-старателните усилия на магьосниците ни.

Обзе ме онзи страх, който кара краката ти да омекват, ръцете да се разтреперват и червата да се изпразват. Усилваше се все повече, нахлувайки през тесни цепнатини в бронята на душата ми. Суеверността ми подсказваше, че шансовете ни намаляват.

Толкова по въпроса за предишната освежителна вълна на добро настроение… Безпричинният страх издаваше що за илюзия е било. Под неговата патина се криеше победеният дух, който носех със себе си от Стълбата на плача. Войната ми беше свършена и изгубена.

Исках само да избягам.

Пътешественика също даде признаци за раздвижване. Погледът ми го изпепели. Той се укроти.

Лек ветрец подгони окапалите листа. Потта по тялото ми застина. Страхът ми се уталожи донякъде.

Патрулът отново се метна на седлата. Все още ядосани, те поеха нататък. Гледах как изчезват зад завоя, зад който пътят кривваше на изток през каньона. Над бляскавите си стоманени ризници носеха пурпурни туники. Шлемовете и оръжията им бяха с отлично качество. Бунтът бързо се замогваше. А бяха започнали като сган, въоръжена с вили.

— Можехме да ги победим — обади се един от нашите.

— Глупак! — отряза го Лейтенанта. — Сега те не знаят със сигурност кого са видели. Ако се сбием, ще научат!

Не беше необходимо Бунтът да се реди на опашка за главите ни, при това толкова близо до дома. Тук нямаше място за маневриране.

Човекът, който заговори, беше от новобранците, присъединели се към нас по време на дългото отстъпление.

— Братко, ако искаш да останеш с нас, запомни едно. Биеш се, когато нямаш друг възможен изход. Че току-виж някой от нас пострада, нали не си забравил за тази възможност?

Той изсумтя.

— Вече не се виждат — додаде Лейтенанта. — Да тръгваме!

И сам последва заповедта си, като се насочи към обраслите хълмове отвъд поляната.

Простенах. Още един преход през диви местности!

— Страхотно бързо се справи! — похвалих Мълчаливия.

Той прие похвалата ми със свиване на рамене. Не отговори. Както винаги. Зад нас се разнесе вик.

— Връщат се!

Разпръснахме се на склона на тревист хълм. Кулата се извисяваше на южния хоризонт. Този базалтов куб правеше впечатление дори от двайсетина километра разстояние. Изглеждаше внушителен. Зловещата му слава предполагаше да го обкръжава прокълната пустиня или поне земя, скована от вечна зима. Вместо това областта Чар представляваше просторно зелено пасище, накъсано от полегати хълмове, чиито южни склонове бяха осеяни с малки ферми. Дървета следваха дълбоките, бавни потоци, които се виеха между тях.

Близо до Кулата земите губеха пасторалния си вид, но в никакъв случай не отразяваха зловещия мрак, който бунтовническите оратори приписваха на твърдината на Господарката. Нямаше сяра и ялови земи, оголени долини. Нямаше странни, зли създания, които да се бият над разпилени човешки кости. Нямаше вечно увиснали в небесата гърмящи буреносни облаци.