Читать «Черният отряд» онлайн - страница 128

Той ме погледна странно. Старите ми другари често постъпваха така напоследък. От падането на Коравия бях в странно настроение, кисел и неразговорчив. Не че и в най-добрите си времена съм бил душата на компанията. Напрежението съкрушаваше духа ми. Пренебрегвах обичайния си душеприказчик — Аналите — от страх, че Ловеца по някакъв начин ще надуши какво съм написал.

— Мисля, че ще е по-добре, ако не ни идентифицират изцяло с него — добавих.

— Какво точно се случи там?

Дотогава всички вече знаеха основната история. Коравия заклан. Обесения паднал. Ние с Гарвана бяхме единствените измъкнали се оттам живи войници. Всички страдаха от неутолима жажда за подробности.

— Не мога да ти кажа. Но ти им предай. Когато наблизо няма Покорени.

Брестака събра две и две и стигна до заключение, което не беше далеч от истината.

— Добре, Знахар. Ще го направя. Внимавай!

О, щях да внимавам… Ако Съдбата ми позволи!

Това беше денят, в който получихме новини за новите победи на изток. Бунтовните редути падаха със скоростта, с която успяваха да се придвижат армиите на Господарката.

Това беше и денят, когато научихме, че и четирите северни и западни бунтовнически армии са спрели за почивка, нови попълнения и подготовка за нападението над Чар. Вече никой не стоеше между тях и Кулата. Тъй де, освен Черния отряд и сбирщината ни победени мъже.

Великата комета е в небесата, този зъл вестител на всички велики промени на съдбата.

Краят наближава.

Все още отстъпваме към мястото на последната ни среща със съдбата.

Трябва да запиша и едно последно допълнение към разказа за срещата ни с Коравия. Случи се на три дни път северно от Кулата. Яви ми се още един сън като първия, който получих в подножието на стълбите. Същото златисто видение, което може изобщо да не беше видение, ми обеща:

— Верните ми не бива да се боят!

И отново зърнах за миг това спиращо сърцето лице. След това то изчезна и страхът се завърна, и то със същата сила.

Дните минаваха. Километри оставаха зад гърба ни. А голямата грозна постройка на Кулата надвисваше над хоризонта. И кометата сияеше все по-ярко в нощното небе.

6.

Господарката

По земята постепенно плъзнаха сребристозелени оттенъци. Зората разпиля пурпурни пера над оградения град. Златни проблясъци осейваха кулите му там, където слънчевите лъчи галеха росата. Мъглите започнаха да се разнасят към низините. Тромпети обявиха сутрешната смяна.

Лейтенанта засенчи очи с длан и се намръщи. Изсумтя отвратено и погледна Едноокия. Когато дребното чернокожо човече кимна, той подметна през рамо.

— Време е, Гоблин!

Нашите се размърдаха в гората. Гоблин коленичи до мен и надникна към обработваемите земи. Той и четирима други бяха облечени като бедни гражданки с омотани в шалове глави. Носеха глинени грънци, закачени на дървени кобилици, а оръжията им бяха скрити под дрехите.

— Тръгвай! Портите са отворени! — нареди Лейтенанта.

Те поеха напред, покрай края на гората, надолу.

— Проклятие, харесва ми пак да се занимавам с това! — отбелязах.

Лейтенанта се ухили. Усмихваше се рядко, откакто напуснахме Берил.