Читать «Черният отряд» онлайн - страница 120

Беше подмолен двубой, почти невъзможен за проследяване. Като да наблюдаваш дуел между превъзхождащи те фехтувачи. Не можеш да видиш всичко, освен ако самият ти не си познавач. Гоблин и Едноокия се бяха хвърлили в атака като двама варвари с тежки мечове, образно казано.

Постепенно живописната аура угасна. Сигурно беше дело на Обесения. Откъсналите се светлинни ивици не ни причиняваха зло.

Шумът отдолу се приближаваше.

Къде беше Приносителя на бури? От известно време нямахме вести от нея, моментът изглеждаше идеален да се подари малко лошо време на Бунта.

Ловеца също като че ли бе зарязал работата си. През цялото време, докато бяхме на служба при Господарката, той не направи нищо наистина драматично. Дали владееше сили по-малки от репутацията, която му приписваха или пък ги пазеше за някакъв изключителен случай, който само той предвиждаше?

Нещо ново се случваше долу. Стените на каньона започнаха да сияят на ивици и петна, тъмно, тъмно червено, което едва се различаваше в началото. Цветът стана по-ярък. Чак когато ивиците започнаха да се топят и текат, забелязах, че по скалната стена се изкачва гореща вълна.

— Велики богове! — промърморих, смаян.

Ето подвиг, който оправдаваше очакванията ми за Покорените.

Камъните затрепериха и зареваха, когато стопените скали потекоха встрани, без да докоснат планинските склонове. Отдолу се разнесоха викове, безнадеждни писъци… хора, които смъртта застигаше, а те не можеха да я предотвратят или избегнат. Войниците на Коравия се варяха и печаха в каньона.

Те със сигурност бяха попаднали в казана на магьосниците, но въпреки това нещо ме тревожеше. Струваше ми се, че от армията на Коравия се разнасят твърде малко викове за огромната й численост.

На места скалите се нажежиха толкова, че пламнаха. От каньона блъвна яростен горещ облак. Вятърът виеше толкова силно, че заглушаваше трясъка от падащите камъни. Светлината се усили достатъчно да издаде бунтовните полкове, които се катереха по пътя.

Твърде малко са, помислих си… Самотна фигура на друг издаден ръб привлече вниманието ми. Един от Покорените, но трепетливата, мъждукаща светлина скриваше самоличността му. Кимаше, сякаш наблюдаваше усилията на врага.

Червенината, топенето, срутването и огънят се разпространиха, докато цялата панорама бе прорязана в червено и осеяна с бълбукащи локви.

Капка течност падна на бузата ми. Погледнах нагоре стреснат и втора тлъста капка цопна на носа ми.

Звездите бяха изчезнали. Порестите търбуси на дебели сиви облаци препускаха над нас — толкова ниско, че човек сякаш можеше да ги докосне — озарени ослепително от адския пейзаж под тях.

Коремите на облаците се разпориха над каньона. За малко не рухнах на колене, макар да бях на ръба на пороя. Навътре стихията беше разрушителна.

Пороят се стовари върху стопените скали. Ревът на парата беше оглушителен. Тя щурмува небесата във всички цветове на дъгата. Полъхът, който ме застигна, докато се обръщах да побягна, беше достатъчно горещ да зачерви цели ивици по кожата ми.