Читать «Черният отряд» онлайн - страница 117
Глен Чарльз Кук
Червено дупестите призраци на Гоблин пуснаха корени и не позволиха да бъдат търкаляни. Израснаха в огромни, лигавоусти хищни растения, които напомняха най-ужасната джунгла от нощните ви кошмари. Щраката — щраката — глът, през целия склон, хитиновите крила се трошаха в щракащите растителни челюсти. Хълмът се тресеше от онова хрущящо, предизвикващо тръпки чувство, което изпитваш като смачкаш тлъста хлебарка, но увеличено стотици пъти. За миг дори Едноокия остана неподвижен.
Огледах се. Капитана бе дошъл да погледа. Издаде го доволната му усмивка. Това беше скъпоценен камък — тази усмивка — по-рядък и от яйцето на птица Рух. Спътниците му, редовни офицери и капитани от Гвардията, бяха поразени и напълно сащисани.
Някой зае мястото до мен — на интимно, приятелско разстояние. Обърнах глава и открих, че стоя рамо до рамо с Ловеца на души. По-точно лакът до рамо. Покорения не е кой знае колко висок.
— Забавно, а? — каза той с един от хилядите си гласове.
Кимнах, обзет от внезапно притеснение.
Едноокия за втори път разчисти всичко, скочи отново високо във въздуха, замаха с ръце и нададе вой. После се затъркаля по земята, като риташе и се пенеше като човек с припадъчна болест.
Оцелелите бръмбари се скупчиха — шляп-шляп, щраката — щрак — в две мърдащи купчини, гневно щракаха с мандибулите си, търкаха хитиновите си крила. От гнездата им на дебели струи, които се въртяха и се сливаха, изригна кафява мъгла. Сгъсти се като завеса, която скри побеснелите буболечки. Димът се сля в съсиреци, които подскачаха и отскачаха все по-високо след всеки удар в земята. После не паднаха, а се понесоха с вятъра, бълвайки гнусотии, които се превръщаха в изсъхнали пръсти.
И пред нас се появиха точни подобия на кокалестите лапи на Едноокия, само че увеличени хилядократно. Тези ръце започнаха да скубят чудовищната градина на Гоблин, изтръгваха растенията му с корените, връзваха ги заедно в елегантни, сложни моряшки възли и оформяха все по-дълга плитка.
— Имат повече талант, отколкото може да заподозреш отстрани — отбеляза Ловеца на души. — Но да го хабят така е чисто лекомислие!
— Не знам…
Махнах с ръка. Представлението имаше живителен ефект върху публиката. Във вихъра на смелостта, която ме осенява в необичайни моменти, предположих:
— Това е магията, която войниците могат да оценят, за разлика от потискащите, зловещи чародейства на Покорените.
За няколко секунди черният шлем на Ловеца се обърна към мен. Обхвана ме чувството, че зад тесните процепи горят огньове. После от устните му се изтръгна момичешки смях.
— Прав си. Толкова сме препълнени с мрак и смърт, униние и ужас, че заразяваме цели армии. Човек скоро забравя емоционалната панорама на живота.
