Читать «Черният отряд» онлайн - страница 115

— Може би. Но не отписвай Господарката дори да паднем. Бунтът още не се е изправил срещу нея. И те го знаят до един. Всеки километър, с който се приближават към Кулата, ще ги изпълва с все по-неистов страх. Самият ужас ще ги срази, ако не открият детето от пророчеството.

— Може би…

Съзерцавахме кометата. Беше все още много, много далеч. Едва се различаваше. Щеше да лети в небето дълго време. Големи битки щяха да се разразят, преди да изчезне.

— Не трябваше да ми я показваш — смръщих се. — Сега ще сънувам проклетото чудо.

Гарвана ме дари с една от редките си усмивки.

— Сънувай нашата победа — предложи ми.

Помечтах на глас:

— Държим високата позиция. Коравия трябва да качи хората си на височина четиристотин метра по страничния път. Ще са лесна плячка, докато се придвижват.

— Хабиш си думите, Знахар! Смятам да си лягам. Късмет утре!

— На теб също! — отвърнах.

Той щеше да бъде в самия вихър на сражението. Капитана го беше избрал за командир на батальон от ветерани от редовната армия, които трябваше да удържат единия фланг, като обсипват пътя със стрели.

Сънувах, но сънищата ми бяха неочаквани. Пулсиращо златисто съзнание се появи и увисна над мен, блестящо като воалите на далечните звезди. Не бях сигурен дали спя или съм буден, но и в двата случая не бях доволен от себе си. Все пак ще го наричам сън, понеже така ми е по-удобно. Не ми харесва мисълта, че Господарката проявява толкова силен интерес към мен.

Вината си беше само моя. Всичките онези есета, написани за нея, бяха посели семето в наторения под на конюшнята на въображението ми. Вероятно оттам идваше и сънят. Господарката лично да прати своя дух да успокои един глупав, уморен от войната, ужасен до мозъка на костите си войник? В името на небесата, за какъв дявол?

Сиянието дойде и повися над мен, като изпращаше успокоение, подчертано от мелодично веселие. Не бой се, верни мой. Стълбата на плача не е ключалката на Империята. Може да бъде счупена без вреда. Каквото и да стане, верните ми ще останат в безопасност, Стълбата е само крайпътен камък по пътя на Бунта към разрухата.

Имаше и още, всичко от озадачаващо личен характер. И най-разюзданите ми фантазии ми бяха върнати обратно. Накрая, само за миг, от златното сияние надникна и лице. Беше най-прекрасното женско лице, което някога съм виждал, макар вече да не си го спомням.

На следващата сутрин, докато пробуждах лазарета си, разказах на Едноокия за съня. Той ме погледна и сви рамене.

— Твърде много отпускаш въображението си, Знахар!

Беше твърде зает, нетърпелив да приключи с медицинските си задължения и да се разкара. Мразеше тази работа.

След като приключих с моите задачи, аз се помотах из главния лагер. Усещах главата си замаяна. Бях кисел. Студеният, сух планински въздух не беше живителен, какъвто трябва да бъде.

Установих, че настроението на другите по нищо не отстъпва на моето. Под нас армията на Коравия напредваше неумолимо.

Част от победата се корени в дълбоко залегналото убеждение, че — независимо колко безнадеждно изглежда положението — пътят към победата ще се отвори. Братството подхранваше това убеждение дори след разгрома в Мъжеград. Винаги намирахме начин да разкървавим носа на Бунта, дори когато армиите на Господарката отстъпваха. Сега обаче… Убедеността ни беше започнала да се разколебава.