Читать «Черният отряд» онлайн - страница 12

Вървяхме към вълнолома по осеяните с локви улици. Канални води още ромоляха във вадите. До обед въздухът отново щеше да натежи като олово, по-влажен от когато и да било.

Тъпана ни очакваше в наетата междувременно лодка. Отбелязах:

— Колко прибра от сделката? Това корито изглежда така, все едно ще потъне, преди да стигне острова.

— Нито грош, Знахар — усетих разочарованието в гласа му. Той и брат му бяха големи крадльовци и черноборсаджии. — Нито грош! Работата е по-сериозна, отколкото предполагаш. Собственикът й е контрабандист.

— Склонен съм да ти повярвам. Ти сигурно знаеш най-добре…

При все това колебливо прекрачих борда. Той се намръщи.

Неписано правило — да се преструваме, че Тъпана и Едноокия не са сребролюбци.

Тръгвахме по море, за да сключим споразумение. Тъпана имаше картбланш от Капитана. Ние с Лейтенанта го придружавахме, за да го настъпваме, ако се отнесе нанякъде. Мълчаливия и половин дузина войници ни съпровождаха демонстративно.

От Острова ни прогони митническа лодка. Изчезнахме, преди да пресече пътя ни. Приведох се и надникнах под гика. Черният Кораб растеше пред очите ни.

— Проклетникът прилича на плаващ остров!

— Огромен е — изръмжа Лейтенанта. — С такива размери няма да издържи при буря.

— Че защо? Откъде знаеш? — дори изплашен, пак изпитвах любопитство към братята си.

— Плавал съм като юнга на младини. Изучих корабите…

Тонът му не насърчаваше допълнителен разпит. Повечето от нашите предпочитат да запазят в тайна миналото си. Съвсем предвидимо за сбирщина негодяи, събрани от сегашните си и минали изяви в стил „ние срещу целия свят“.

— Не е толкова голям, ако владееш тавматургичното изкуство за спояването му — противопостави се Тъпана, който трепереше и потупваше тамтамчето си в нервен ритъм. И двамата братя мразеха водата.

Така значи. Загадъчен северен заклинател. Кораб, черен като подземията на ада. Нервите ми започнаха да се обтягат. Екипажът му спусна трап. Лейтенанта пръв стъпи на борда. Изглеждаше впечатлен.

Не съм специалист, но корабът се стори чистичък и моряците — дисциплинирани. Един младши офицер подбра Тъпана, Мълчаливия и моя милост и ни помоли да го последваме. Безмълвно ни поведе надолу по стълбите и по разни коридори към кърмата.

В каюта, достойна за източен владетел, ни очакваше северният емисар, подвил крака сред дебели възглавници. Беше облегнат на отворения люк на ахтерщевена на кораба. Аз зинах. Тъпана пламна от алчност. Легатът се разсмя, виждайки израженията ни.

Смехът му ни хвърли в шок. Писклив кикот, подходящ по-скоро за петнайсетгодишна повлекана от пивница, а не за човек, по-властен от всеки крал.

— Извинете ме — рече, като изискано сложи длан пред черния шлем — където беше устата му — и допълни: — Седнете.

Опулих се против волята си. Мъжът произнасяше всяка дума ясно, но с различен глас. Да не би в шлема да се беше събрала цяла тълпа?

Тъпана зина да си поеме въздух. Мълчаливия, мълчалив по природа, само седна. Последвах примера му и се постарах да не проявявам прекомерна наглост с изплашения си, любопитен, втренчен поглед.