Читать «Черният конник» онлайн - страница 96

Цончо Родев

Три пъти людете на Черноризец Храбър се втурва напред и три пъти се принуждаваха да отстъпят, като всеки път оставаха десетки убити и ранени. Мястото пред двореца беше тясно и тяхната превъзхождаща численост се оказваше безполезна пред плътния пръстен на защитниците. Едва сега и най-недоверчивите разбраха защо Черноризец Храбър винаги приканваше към търпение — ако битката бе станала преди няколко месеца, те биха били малцина, шепа хора, които биха намерили своята безполезна гибел, а делото им би останало неосъществено.

Преди да поведе за четвърти път хората си на щурм, Черноризец Храбър извика Мостич и шепнешком му даде някаква заповед. Без възражение или повече въпроси Мостич взе със себе си двадесетина души и изчезна нанякъде. Неговото място на дясното крило зае опитният в битките Есхач.

Хората отново се подредиха и връхлетяха като стихийна морска вълна към двореца. Битката се превърна в яростно кръвопролитие — като че ли и двете войски бяха решили да измрат до един, но да не отстъпят. Исполинът Лазар, който пак бе предпочел да се въоръжи с огромна тояга, налетя с хората си като хищен звяр и успя да разкъса редиците на защитниците, но зад тях дойдоха други и запълниха отвора.

И от двете страни бойците падаха с десетки. Бойните линии се огъваха на места, напредваха на други.

Владимир беше корав противник, опитен в битките. Сражаваше се в първите редици и с примера си увличаше и верните му воини. Те отстъпиха срещу Лазаровите люде, но удържаха дясното крило, а в центъра успяха да напреднат, като заплашваха да разделят линията на нападателите. Напразно Черноризец Храбър се биеше като лъв за всяка педя земя. Край него падна Курт, паднаха и много други неизвестни бранници. Добре въоръжените и обучени в бранното изкуство воини на Владимира сечаха, промушваха и крачка по крачка напредваха.

Черноризец Храбър се огледа. Положението ставаше тревожно. Той вече се колебаеше да заповяда ново оттегляне на храбрите му ратници, когато се разнесе мощен вик:

— Дръжте се, братя! И ние сме тук! Дръжте се! Удрете!

Веднага след вика на стъгдата пред двореца се втурнаха няколко стотици селяни с коси, вили и голи овчарски криваци в ръце. Те бяха от съседните на Плиска села, които, щом чули за битката, оставили добитъка и ралата и хукнали презглава към престолнината на помощ.

— Дръжте се! — викаха те. — Идват още хора! Конници от Варна, пешаци от Червен… От цялата българска земя идват бранници. Дръжте се, братя! Удрете!

Може би не толкова подкреплението на тези почти невъоръжени селяци, колкото думите им разколебаха людете на Владимира. Те се стъписаха, заоглеждаха се, после сами, без заповед се отдръпнаха назад. Вече нито виковете на начелниците, нито примерът на хана можеха да възвърнат мъжеството и яростта им. Какво могат да сторят шепа воини срещу цял народ?