Читать «Черният конник» онлайн - страница 95

Няколко набързо сглобени стълби се опряха на стената. С меч в ръка Черноризец Храбър пръв се изкачи на стената. Почти веднага до него застана и верният му Мостич, развял над главата си извезания от Кремена зелен пряпорец, а зад тях се проточи пъстра върволица — дрипави бедняци, въглищари с очернени лица, воини с железни шлемове на главата, селяци с криви сърпове, занаятчии със запретнати ръкави слуги. Защитниците не бяха нито малко на брой, нито страхливи. Повечето от тях бяха стари воини, изпитани в не една битка. Но тази страшна в своя гняв войска и видът на нейния легендарен предводител ги смути и уплаши. Те хвърлиха мечовете и секирите и се предадоха.

Веднага няколко души се уловиха за веригите и желязната врата на крепостта се издигна със скърцане нагоре. Други се спуснаха долу и отвориха вътрешната врата.

Като от отприщен яз се изля хилядното множество в крепостта. Във въздуха витаеше някакво незапомнено опиянение, което изпълваше всяко сърце с мъжество, сила и готовност за саможертва, превръщаше мирните жители на престолния град в смели и непреклонни бойци. В този миг нямаше богати и бедни, знатни и прости, млади и стари, българи и славяни. За пръв път, откакто съществуваше българския род, всички бяха единни, сплотени, обединени от общата си омраза срещу потисничеството и тиранията.

На едно място дребният, но още пъргав Есхач, който бе сварил да надене върху кафявия кафтан своята позлатена броня, бодър и подмладен водеше група дрипльовци, въоръжени с камъни и тояги. Тринадесетгодишният Марко се бе озовал начело на няколко старци, ветерани от Борисовите воини. На друго място фучеше гръмотевичният глас на Наум. Дори и крехката девойка Кремена бе сред множеството. Тя не носеше оръжие, но с присъствието и с думите си въодушевяваше бойците.

Хората на Владимир разбраха, че крепостта е изгубена, и се оттеглиха към Големия дворец. Сам князът в бляскавото си въоръжение бе между тях, подреждаше бойния им ред, ободряваше ги със слова и пример. Той все още смяташе, че борбата не е загубена за него, и очакваше тук, пред стените на двореца, да се разправи с бунтовниците.

Но и Черноризец Храбър нямаше намерение да спре до половината на пътя. Той застана в средата на своята пъстра войска, изпрати великана Лазар да води лявото, а Мостич — дясното крило и с могъщ глас призова:

— Напред, братя! Долу тирана!

Народът послуша неговия зов и се хвърли в нападение. Пред стените на двореца се завърза люта битка. Защитниците бяха само няколко стотици, но опитни във войната и с отлично въоръжение. А Владимир, който ги водеше, имаше много пороци, но не бе страхлив и не обръщаше гръб срещу опасността. Дори нещо повече — сега, когато се бореше срещу живи хора, а не срещу привидения като черния конник, той бе обладан от дива решителност, която се предаваше и на воините му.