Читать «Черният конник» онлайн - страница 97

Внезапно вратата на двореца се отвори и със страшен вик от нея изскочиха Мостич и неговите другари.

Това беше краят. Ударени в гърба, защитниците се огънаха, уплашиха се и побягнаха да спасяват живота си. С една част от тях Владимир успя да се скрие в двореца. Подир него се спусна Лазар, докато Есхач побърза да слезе в подземието, за да освободи окования Борис.

В ходниците на двореца Владимир се биеше с отчаяно настървение. Нападатели и защитници един по един падаха в краката му, но докато числото на нападателите непрекъснато се попълваше с нови хора, все по-малко и по-малко оставаха онези, които го подкрепяха. Най-после стана неизбежното — със страшен удар на тоягата си Лазар изби меча от ръката на княза, после се хвърли върху него и го притисна в мечешката си прегръдка, от която нито един човек не можеше да се освободи.

VIII

Никой не мислеше да си отива.

Труповете на падналите воини бяха отнесени и на площадката пред двореца, около която множеството бе сключило плътен обръч, стояха главните герои на събитията — обезоръженият Владимир, Наум, подмладеният от битката Есхач, Мостич, Лазар, който още не желаеше да се раздели със своята тояга. Дори Симеон бе решил да напусне своето усамотение и бе застанал настрана в своето дълго избеляло расо. Липсваше само един — Черноризец Храбър. Щом битката се пренесе в ходниците и залите на двореца, той сякаш потъна в земята. Напразно воините го търсеха из целия Вътрешен град. Напразно глашатаи викаха до прималяване неговото име по всички кътчета на двореца. Напразно го дириха между онези, които бяха дали живота си за победата. Черноризец Храбър беше изчезнал.

Изведнъж се разнесе вик. Няколко воина се показаха от вратата на двореца и върху раменете им се крепеше беловласият княз Борис. Калпаци и шлемове полетяха към небето. Мечове, алебарди, коси и сърпове се издигнаха нагоре за поздрав. Людете пристъпиха напред — всеки искаше да приближи до княза, да го поздрави за победата, да му изрази радостта си. Воините го пренесоха сред множеството. Борис говореше нещо, но думите му потънаха и се стопиха във всеобщата гълчава.

Най-сетне му позволиха да слезе на земята. Симеон се приближи до баща си и двамата заговориха оживено. Толкова голям бе шумът наоколо и толкова напрегнати бяха лицата на бащата и сина, че никой не можа да разбере дали взаимно се поздравяваха за успеха или отново спореха и се караха.

После Борис се изкачи по стъпалата на двореца и оттам се обърна към народа. Неговата висока и слаба осанка се открои ярко между белите колони. Гласът му, станал дрезгав от годините, бе още достатъчно висок, за да достигне и до най-далечните слушатели.

— За първи път от четири години — започна той — аз мога да се обърна към тебе, народе мой, със свещената дума: братя! Защото, след четири години ежби и раздори в тази земя, завладяна от храбрата орда на Испериха, най-сетне днес възтържествуваха братството и сплотеността. Онова, което мечтаеше страшният Крум, което вещаеше великият Омуртаг и което аз се опитах да създам, го осъществихте днес вие и вашите корави воински десници.