Читать «Черният конник» онлайн - страница 36

— Прав е ичиргу-боилът — потвърди и ханът. — Лазар не може да извърши такива дела.

— Нека да говорим ясно, господарю — разпали се Хорациус. — Тази нощ загинаха тринадесет души и всичките им рани са нанесени от човек — боговете и върколаците не убиват с меч, а със светкавица или магия. Кой е бил този човек, който е държал меча? Казвате, че не можем да се съмняваме в Лазар. Добре, съгласен съм. Кой тогава? Ако аз бях там, сега този спор нещеше да съществува, защото прословутият Черноризец Храбър би лежал като труп в краката ви. Обаче аз по същото време бях оттатък, в дома на Сава.

— Нали и от твоите люде четирима не се върнаха, а ги донесоха? — невинно попита Окорсис.

— Така е — сухо призна боритарканът. — Но те са убити не при къщата, където бях аз.

— Единият от тях е бил още жив, когато сте го намерили. Какво разказа той, преди да умре?

— Глупци. Видели някакви мома и хукнали да я гонят, а налетели на тайнствения Черноризец. Оттук нататък той разказа същото, както и онзи, който е избягал от клането в двора на Лазар. Срещу тях бил само един човек, маскиран, който…

— Разкажи пак какво се разбра за външността му! — заповяда Владимир.

— Много малко, господарю. Висок, гладко обръснат и силен. Облечен бил целият в черно, като само на гърдите върху ризницата имал гравиран лъв…

— Интересно — прекъсна го ханът. — Сигурно е славянин. Те имат един бог конник, но знакът им е разярен лъв…

— Носел шлем с метална грива и със спусната пред очите маска. Биел се добре, като стар воин…

— Сигурно се е биел добре — подхвърли и този път ичиргу-боилът, — щом за една нощ е изпратил цяла дузина бойци при дедите им.

— Не познавам такъв човек — намеси се и кавханът Цок. — Колкото и да мисля, не мога да открия кой ще е той.

Петимата се умълчаха, унесени в мислите си. Докато ханът, Окорсис, Цок, и Хорациус Барка стояха неподвижни и съсредоточени, хан-боилът коловър Паган се оглеждаше непрекъснато, сякаш се страхуваше да не се появи отнякъде отмъстителят Черноризец Храбър, и лицето му ту ставаше мъртвешки бледо, ту почервеняваше като ягода.

— Така или иначе, трябва да решим нещо — каза най-сетне ханът. — Целият град говори за този, как беше, Черноризец Храбър. А ние какво да правим? — Той огледа помощниците си, но никой не бързаше да се изкаже. — Говори пръв ти, Цок! Какъв съвет ще дадеш?

Преди да отговори, Цок се почеса замислено по врата и сбърчи лице в кисела гримаса. Той бе прочут чревоугодник, по-добре от всеки друг умееше да устройва пищни гощавки и на това си умение дължеше благоволението на господаря, но с него се приключваха и добродетелите му. Кавханът не обичаше да си служи много с ума, а като измисляше нещо, то почти винаги се отхвърляше като неразумно.

— Славяните ще вдигнат глава, светли хане. Този Черноризец Храбър ще им размъти главите и пак ще станат дръзки и непокорни. — Без сами да го съзнават, ханът и неговите хора бяха започнали да наричат нощния герой с онова име, което му бяха дали славяните. — Не бива да ги оставяме, иначе… тежко и горко за нас самите.