Читать «Черният конник» онлайн - страница 35

IV

Чудна мълва се разнесе из Плиска. Тя излезе с утрото от дома на славянина Лазар, прелетя навред с топлия пролетен вятър, провря се под сламените покриви на колибите, хлътна в дълбоките землянки и до обед завладя целия град. Шушукаха я словоохотливите купци-долнокрайненци, разказваха я слугите по ъглите на дворците, споделяха я сръчните майстори, докато въртяха скрибуцащите грънчарски колелета или докато приготвяха вкусните пастърми и суджуци, страхливо я шепнеха стражите по кулите, като се оглеждаха плахо да не ги подслушва коварен издайник.

Дивен герой се бе появил в старопрестолния град, дивен и незнаен. Някои го зовяха „черния конник“, други „храбрия конник с черната ризница“, докато най-сетне един бедняк го нарече „Черноризец Храбър“. И това име, от което лъхаше тайнственост, мъжество и сила, му остана.

Той бил голям като великан и на гърдите си имал изрисуван лъв, защото носел лъвско сърце под ризницата. Мечът му се диплел до десет пъти и бил толкова здрав, че прерязвал другите мечове като слама. Шлемът му — с грива и маска пред очите — бил чудотворен: никакво оръжие не можело дори да се докосне до него, защото крилат ангел го пазел от враговете. А конят му бил страшен — голям и черен, а от ноздрите му излитали пламъци.

Защитник на славяните и християните бил този Черноризец Храбър. Сам, с един меч в ръката, той разпръснал две чети на боритаркана Хорациус Барка („Господ да го убие“ — добавяха тука разказвачите) и убил, според едни, двайсет злодеи, според други — двеста. Вече нямало да има слаби и угнетени — всекиму щял да бъде помощ и подкрепа Черноризец Храбър.

Неспирно се носеше мълвата по всички кътчета на столицата и от нея сърцата се разтваряха в отдавна забравена радост. Тя караше славяните да вдигат пълни с надежда и упование очи към небето, а кръвопийците на Хорациус — да скърцат със зъби и да улавят меча при всеки шум.

Час по час в двореца идваха „езици“ от всички краища на града, шепнеха вестите си на боритаркана, кавхана или ичиргу-боила и от тези вести техните лица ставаха все по-мрачни и по-мрачни.

Не беше весело този ден в Големия дворец. Още от сутринта ханът Расате се бе затворил тук със съветниците си, за да обсъдят невероятните събития от нощта. Никой не смееше да ги безпокои. Само от време на време някой от боилите излизаше навън да изслуша доносчиците и се връщаше пак при престола на хана. Окорсис, Цок и Паган бяха явно угрижени, сумтяха и гледаха тревожно. Хорациус Барка още успяваше да се преструва на безгрижен, но и той едва смогваше да отговаря на злъчните въпроси на хана.

— Всичко това са глупости — казваше той, като се мъчеше да изглежда спокоен. — Няма никакъв Черноризец Храбър. Чисто и просто Лазар е натръшкал онези простаци, а сега говорят за чудодейни герои.

— Не е Лазар — възрази Окорсис, който дълбоко в себе си покрай страха изпитваше и тайно задоволство от неуспеха на боритаркана. — Лазар аз го познавам. Той е силен като глиган, но не може да излезе на десет въоръжени люде. Но че е строшил ребрата на десетника ти — това, виж, го вярвам.