Читать «Черният конник» онлайн - страница 34

И с внезапен замах го удари точно под подбрадника. Нападателят падна като подкосен, опита се да каже нещо, но само черна кръв излезе от устата му.

Черният конник прескочи през него и опря гръб до близкото дърво.

— Елате, елате — викаше той. — Кой е следващият?

Докато се биеше с останалите, той забеляза, че девойката се бе свестила и подпряна на една ръка, наблюдаваше с широко отворени очи битката. Това го накара да бърза. Като че ли хиляди дяволи се пробудиха в него. Той завъртя още по-стремително меча и бързо-бързо съсече и тримата си противника. Това стори с такава лекота, сякаш пред него не бяха въоръжени воини, а сламени чучела.

Като прибра меча си, той се приближи до повалената девойка и се наведе над нея.

— Не ме докосвай! — изпищя тя.

— Не се плаши, девойко. Аз не съм като тези — той кимна към четирите фигури на земята — и не искам да ти сторя зло. Не ми ли вярваш?

В гласа му имаше толкова ласкава убедителност, че девойката беше принудена да признае свенливо:

— Да, вярвам ти…

— Стани тогава и да вървим. Чувам шум в този дом, пък не искам да ме заварят тука.

Девойката се изправи и засрамено оправи ризата си. Едва сега конникът успя да я огледа.

Тя беше хубава, много хубава. Русата й коса бе събрана в дебела плитка, която падаше свободно на гърба й. Имаше детинско кръгло лице, поруменяло от вълненията, алена като мак уста и големи, сведени надолу искрящи очи, полузакрити от дългите й мигли.

— Как се казваш? — запита конникът.

— Кремена. Дъщеря съм на боила Есхач.

— На Есхач ли? — изненада се той. — Я гледай ти…

— Познаваш ли го?

— Не, но съм чувал за него. Къде искаш да те отведа?

— В къщи.

— Добре — съгласи се той. — Води ме.

Тя направи няколко стъпки, олюля се и спря.

— Не мога да вървя — призна тя. — Краката не ме държат…

Той помисли един миг, после я улови и внимателно я постави върху седлото на коня. Кремена забеляза, че в силните му ръце тя бе лека като перушинка. И след преживения ужас й стана приятно и леко в тази мъжествена прегръдка.

Но той не я задържа в ръцете си, а я накара да се улови за седлото и сам тръгна покрай нея.

— Ще ми разкажеш ли какво се случи тази нощ? — попита той.

— Не зная, ох, не зная — въздъхна девойката. — То бе страшно!

— В дома на боила Сава ли беше?

— Там. Окъснях при дъщеря му Янка, дружката ми, и останах да спя при нея. В полунощ нахлуха някакви хора, разгониха слугите, убиха добрия чичо Сава и… Янка…

— Какво, озлочестиха ли я?

— Да — кимна тя. — После подпалиха къщата. Аз скочих от прозореца и побягнах, а тези люде хукнаха подир мене.

— Добре, добре — успокои я той. — Всичко се свърши вече.

— Аз… аз познах един от онези хора. Като лумнаха пламъците, забелязах онзи, немеца, дето разплака и камъните в Плиска.

— Хорациус Барка ли? Така си и мислех.

Гласът му прозвуча спокойно и девойката не забеляза мускулчето, което пак заподскача на бузата му.

Така вървяха те тримата през тревожната нощ на престолнината — облеченият в черно конник със спусната пред очите маска, кротко пристъпващият кон, който сякаш съзнаваше колко нежен е товарът на гърба му, и красивата девойка, в чиято коса луната сега вплиташе сребърни нишки.