Читать «Черният конник» онлайн - страница 33

Но когато слезе долу, на двора бяха само няколко слуги и деветте трупа на злополучните нападатели.

Черният конник беше изчезнал.

III

Маскираният ездач потупа врата на възбудения от битката и от миризмата на кръв кон.

— Какво, Арап, разигра ли ти се сърцето? Хайде сега да побързаме, че трябва да се разправим и с други разбойници.

Но този път конникът закъсня. Едва беше препуснал по тъмните улици на Плиска и срещу него лумнаха към небето кървавите отблясъци на пожар. Той дръпна юздата и се загледа в червените езици на грамадните пламъци.

— Закъснях — прошепнаха устните му, а силната му ъгловата челюст нервно заигра едно мускулче. — Бог да прости горкия Сава… — добави той, като се прекръсти.

Знаеше, че вече не може с нищо да помогне и затова остана така съсредоточен, с вперени в далечния огън очи, а в главата му се рояха хиляди мисли за бъдните битки, за нещастните измъчвани славяни и за онези, които погубваха невинните люде в името на алчността и езичеството.

Конят прекъсна мислите му. С късо изпръхтяване той му обади, че приближават хора и с това го върна към действителността. Конникът инстинктивно пипна дръжката на меча си и замръзна неподвижно.

Отначало долови ридание и задъхано хълцане. След това се появи една девойка, която плачеше и бягаше боса, като се препъваше в дългата си бяла нощна риза. На лицето й бе изписан ужас — онзи първичен ужас, които обхваща хората пред лицето на смъртта.

Зад нея се разнесоха гърлени гласове и тропот от много крака.

— Насам! Насам! — извика конникът.

Девойката се спря, забеляза как един човек от сянката на близката къща протяга ръце към нея и с несвързан вик се отпусна без чувство на земята. В същия миг ездачът скочи от коня, взе девойката на ръце и я пренесе до къщата.

— Пази я, Арап — прошепна той и конят протегна шия и отново изпръхтя, сякаш бе разбрал думите на господаря си.

На края на улицата се появиха четирима души, които тичаха подир девойката.

— Тука! Тука! — викаше единият. — Видях я, като сви насам.

— Оставете я първо на мене — пухтеше друг. — Аз пръв я подгоних.

Маскираният воин извади меча си, почака четиримата да се приближат и скочи срещу тях.

— Няма пръв и втор — изкрещя той заплашително. — И четиримата ще пратя при вашия Тангра.

Преследвачите се сепнаха от този глас. Но след това забелязаха, че срещу тях е само един човек, видяха и лежащата зад него девойка. Те изтеглиха мечовете си и с войнствен вик се хвърлиха към него.

— Полека, полека — спокойно ги подкани черният конник, докато се отбраняваше едновременно срещу четиримата. Под жълтите лъчи на месечината оръжието му блясваше толкова бързо пред нападателите, сякаш той не държеше в ръка меч, а всички небесни светкавици.

— Минете зад него — извика онзи, който бе искал да оставят девойката първо на него. — Нападнете го от всички страни!

— А, ти ли си — каза маскираният. — Нали искаше да бъдеш пръв? Добре, ето ти!