Читать «Черният конник» онлайн - страница 27

— Имам го, Симеоне. Казва се Сондоке. Каквото имаш да ми кажеш — чрез него ми го кажи. Той и без това често ми разказва за делата, които стават оттатък.

— Не ще забравя името му, брате. Но и ти недей забравя обещанията, които ми даде днеска.

— Бъди спокоен — засмя се Владимир, — няма да ги забравя. Слушай сам: земя и два вола за дядо Продан, един кожух за тебе и да пощадя брадатата глава на онзи дявол. Има ли друго?

— Няма друго. Благодаря ти, братко.

И като се поклони на брат си, Симеон мушна ръце в широките ръкави на расото си и излезе. Останал сам, Владимир дълго се разхожда в пустата престолна зала и лицето му ту се проясняваше, ту се засенчваше от мрачни мисли.

Когато влезе в просто наредената бащина стая, там вече го очакваха. Симеон приближи до баща си, за да му целуне ръка, но старият княз, който под монашеската власеница бе запазил коравото си сърце на бранник и господар, отдръпна десница. Той още не можеше да прости на сина си горчивото разочарование, което неговото завръщане му донесе.

Симеон се огледа. В най-отдалечения ъгъл на стаята седеше Есхач и подпираше на меча си своето ниско и сухо, но още право и жилесто тяло на воин. Като се взря в него, Симеон се изненада — на лицето на великия боил, което след много битки и премеждия бе запазило израз на твърдост и самоувереност, сега личаха отчаяние, загриженост и умора.

Наум стоеше прав до прозореца и неговата силна, едра снага се открояваше на мътната светлина, прецеждана през животинските ципи, опънати вместо стъкла. Лицето му беше зачервено, гневно, разпалено, сякаш той допреди миг бе говорил нещо с възбуда и настойчивост, а влизането на четвъртия човек го бе прекъснало до средата. Всъщност Симеон тайно се възхищаваше от този велик ученик на прославените славянски първоучители, който съчетаваше в себе си огромна начетеност с първична и неудържима пламенност на боец.

След като не можа да се докосне до бащината десница, Симеон се поклони и на тримата и седна на дървената пейка край масата. Стъпките му заглъхнаха в дебелите дворцови стени и изведнъж се възцари тежко, напрегнато и заплашително мълчание. Във въздуха трепкаше буря, която сякаш чакаше първата светкавица, за да се разрази с цялата си сила.

— Повиках те, Симеоне — заговори най-сетне Борис, — за да поприказваме за последен път.

— Защо последен, татко? Не е ли всеопрощаващо бащиното сърце?

— Но сърцето на княза трябва да е неумолимо, такава е повелята на историята. Ти знаеш какво имам да ти говоря, Симеоне. Аз ти го казах още при идването ти. Княжеството, великото княжество на Испериха и Кардама, на Крума и Омуртага върви от ден на ден към разруха. Ти, техният потомък, още ли ще стоиш настрана?

— И мен ме боли за много работи; татко, но ти ми даде мъдрост, а остави ръката ми слаба за велики дела. Казах ти го още преди сто дни, когато се върнах.