Читать «Черният конник» онлайн - страница 28

— Но за сто дни много неща се промениха. — Борис едва сдържаше гласа си, който напираше да избухне в гръмотевици. — Особено откакто този пришълец Хорациус Барка бе въздигнат в боритаркан, животът в престолнината и княжеството стана такъв, че и най-черните дупки на пъкъла бледнеят пред него. Първо загина Драгота и имотът му бе унищожен. След него падна храбрият Желез, жупан-тарканът, убит посред града от злодейска стрела. Изгоря къщата и на Богдан, който някога бе вървял с мене по далечни бранни походи. В пламъците на домовете си изгоряха и Щерю, и багаинът Деян, и Войсил, и Умар, който беше българин по род, но имаше честно сърце и не се примиряваше с неправдите. А виновникът за всички злодейства седи от дясната страна на княза и е пръв в пиянство и разпутство.

— Така е, татко. Но защо пострадаха тези хора? Не тръгна ли Щерю по кръчмите да говори срещу княза? Деян не подбуждаше ли стражата към бунт и непокорство? Не се ли хвалеше Умар, че бил най-достойният за българския престол?

Думите на Симеон смаяха събеседниците му. Те никога не можеха да предположат, че той, откъснатият от света книжовник, ще бъде така добре осведомен за светските дела.

— И не е само това — продължи бледният монах. — Тяхната кръв не тежи само върху чужденеца. Нали бунтовните думи Деян и Умар научиха тук, в твоята горница, татко? Войсил и Богдан нали оставаха след литургия за дълги разговори с тебе, брате Науме? Щерю не беше ли твой хранен човек, Есхач?

Честният Есхач не се стърпя и се намеси в разговора:

— Не съм аз човек, дето да не признае греховете си. Да, аз подсторвах Щерю да буни народа. Но за своя изгода ли го правих? Не, а защото княжеството загива.

Борис бе усетил, че синът му от съден се бе превърнал в съдия и побърза да се улови за думите на Есхач.

— Загива и отива по дяволите. Къде е сега побратимяването на славяните и българите? Няма го. Стопи се, изгоря и излетя през комините. А аз целия си живот посветих на това. Къде е единството в княжеството? И него го няма. Крум го мечтаеше, Омуртаг го започна, а аз с кръст и меч го постигнах. Сега и това мое дело рухна. Комитите отново вдигнаха глава и се считат едва ли не за самостоятелни князе, оголиха народа от непосилни даждии и тегоби, зърно дори за посев не му оставиха.

— А какво стана с чадата Христови? — обади се и Наум. — Не ги ли подгониха така, както и Нерон не ги е гонил? Малко ли християнска кръв се проля от лятото насам?

Симеон разбра, че всичко щеше да почне пак отначало, та изведнъж запита:

— Добре, всички имате право. Но какво искате от мене?

Гласът му постепенно бе загубил първоначалната си смиреност и сега звучеше живо, убедително и малко нетърпеливо.

— Да свалиш от престола онова дяволско изчадие — отсече Борис — и отново да въведеш християнски ред в княжеството.

— Проста работа, няма какво да се каже — засмя се Симеон. — Но как си представяте тази работа? Да речем, че аз не бях такъв, какъвто съм, а имах волята на баща си и меча на боритаркана. Е, после? Какво мога да сторя после? Ще кажеш, брате Науме, да убия гонителя на християните Хорациус Барка. Добре, но нали на неговото място ще се намерят десет други, и то по-жестоки? Да извикам Владимир на двубой? Но той би бил луд, ако се съгласи, вместо да викне стражите и завчас да ме върже. Или да изляза посред града и да призова народа срещу княза? Та нали главата ми ще се задържи на раменете по-малко време, отколкото е необходимо, за да се прочете „Отче наш“?